Чарлз Буковски - Поща

Нагоре беше по-зле, защото трябваше да изкачваш собствената си тежест.

Мина пладне. Без обяд. Бях на четвъртия или петия подрайон. Дори в сух ден маршрутът беше кошмарен. Сега бе толкова кошмарен, че дори умът ти не можеше да го побере.

Накрая толкова прогизнах, че си мислех как ще се удавя. Намерих един вход, в който само леко капеше, скрих се отдолу и запалих. Едва бях дръпнал три пъти, зад гърба си чух гласеца на една съсухрена бабка:

— Момче! Момче!

— Да, госпожа?

— ПИСМАТА ТИ СЕ МОКРЯТ!

Погледнах чантата и наистина, бях оставил кожения капак отворен. Една-две капки от подлизващата стряха над входа бяха попаднали вътре.

Тръгнах. „Чашата преля — помислих си. — Само идиот би изтърпял това, на което се подлагам. Ще намеря телефон и ще им се обадя да дойдат да си приберат писмата и да си ги натикат отзад. Джонстън печели.“

Щом взех решението да напусна, веднага се почувствах по-добре. През дъжда видях надолу по улицата една сграда, която изглеждаше като да е снабдена с телефон. Беше на половината път до долу. Като стигнах там, видях, че има малко кафене. Бяха пуснали печка. По дяволите, дори щях да се изсуша. Свалих мушамата и фуражката, хвърлих пощальонската чанта на земята и поръчах кафе.

Кафето беше много черно. Направено от стара кафена утайка. Беше най-отвратителното кафе, което съм пил, но пък горещо. Изпих три чаши и поседях около час, докато съвсем изсъхнах. Погледнах навън — дъждът беше спрял! Излязох, качих се по баира и пак почнах да раздавам писмата. Без да бързам, завърших маршрута. На дванайсетия подрайон вече се смрачаваше. Когато се върнах в станцията, беше нощ.

Служебният вход бе заключен.

Задумках на ламаринената врата.

Появи се някакъв дребосък, затоплен отвътре. Отвори.

— Къде се бави толкова? — закрещя.

Отидох до шкафа и хвърлих мократа чанта, пълна с върнати, неправилно сортирани, и писма до поискване. После извадих ключа си и го метнах върху шкафа. По принцип трябваше да се разписваме при предаване и връщане на ключа. Сега не ми дремеше. Оня стоеше зад мен.

Погледнах го:

— Момче, ако ми кажеш още една дума, ако дори кихнеш, кълна се в Бога, ще те убия!

Той не каза нищо. Записах се и си тръгнах.

На другата сутрин чаках Джонстън да дойде и да каже нещо. Той се държеше, сякаш нищо не се е случило. Не валеше и всички щатни вече не бяха болни. Павето пусна трима резервни да си ходят без надница, единият бях аз. Тогава почти го заобичах.

Прибрах се и се притиснах към топлия задник на Бети.

Обаче пак заваля. Павето ме изпрати на така нареченото „неделно събиране“, и ако си мислите за църковна служба, много се лъжете. Пращаха те в Западния гараж и там ти даваха камион и график. На графика пишеше през кои улици да минеш, в колко трябва да си там и как да стигнеш до следващата събирателна кутия. Например: 14.32, „Бийчър“ и „Авалон“, Л3 Д2 (тоест три пресечки наляво и две надясно) 14.35, и почваш да се чудиш как ще натовариш една кутия писма, после за три минути ще минеш пет пресечки и ще натовариш следващата. Понякога само за разтоварването на неделната поща от една събирателна кутия бяха необходими три минути. Освен това указанията не бяха точни. Понякога брояха проходите между къщите за улици, а понякога улица за проход. Не можеше да си сигурен къде трябва да отидеш.

Беше от онези продължителни дъждове, които не са силни, но никога не спират. Районът беше нов за мен, но поне имаше достатъчно светлина да разчитам графика. Скоро обаче започна да се смрачава и ставаше все по-трудно да чета (на светлината от таблото) и да откривам сборните кутии. Освен това улиците почваха да се наводняват и няколко пъти нагазих до глезените.

Таблото изгасна. Не можех да чета графика. Нямах представа къде съм. Без график бях като изгубен в пустинята. Обаче късметът не ме беше изоставил съвсем — все още не. Имах два кибрита и преди да тръгна за следващата кутия, запалвах клечка, запомнях указанията и потеглях. Поне веднъж да надхитря Бедата, онзи Джонстън, който седи в небето и гледа отгоре.

На един ъгъл слязох да натоваря писмата от поредната кутия, и когато се качих пак в камиона, графика го НЯМАШЕ!

Джонстъне в Небето, имай Милост! Бях изгубен в мрака и дъжда. Аз ли бях някакъв кретен всъщност? Аз ли сам си причинявах това? Възможно. Възможно беше да съм ненормален, да е щур късмет, че изобщо съм жив.

Бях оставил графика закрепен на таблото. Сигурно бе изхвърчал от кабината на предишния остър завой. Слязох, навих крачоли до коленете и нагазих в една педя вода. Беше тъмно. Никога нямаше да намеря проклетия лист! Шляпах, палех клечки кибрит — но нищо, нищичко. Беше отплувал. Когато стигнах ъгъла, проявих предвидливост, забелязах в коя посока тече водата и тръгнах натам. Видях плуващ предмет, драснах клечка кибрит и ето ГО! Графикът. Невъзможно! Идеше ми да го разцелувам. Догазих до камиона, качих се, смъкнах крачолите си и този път наистина закрепих проклетото нещо за таблото. Разбира се, закъснявах, но поне намерих скапания им график. Нямаше да се загубя в лабиринтите на Нищото. Нямаше да се наложи да звъня по вратите и да питам за обратния път до пощенския гараж.