Чарлз Буковски - Поща

Любимецът на Павето беше Матю Батълс. Батълс никога не идваше с омачкана риза. Всичко, което носеше, беше ново, изглеждаше ново. Обувките, ризите, панталоните, фуражката. Патъците му лъщяха и никоя от дрехите му не изглеждаше да е прана дори веднъж. Дори малко да се нацапаше някоя риза или панталон, той ги хвърляше.

Когато Матю минеше, Павето често казваше:

— Ето, това е пощальон!

И беше искрен. Очите му проблясваха влюбено.

Матю заставаше до сортировъчния шкаф изпъчен и чист, вчесан и наспан, с триумфално лъснати обувки, и сортираше писмата с хъс.

— Ти си истински пощальон, Матю!

— Благодаря, господин Джонстън.

Една сутрин в пет влязох и седнах да чакам Павето. Изглеждаше малко оклюман с червената си риза.

Мото седеше до мен. Каза ми:

— Вчера отведоха Матю.

— Отвели го?

— Да, крадял от пощата. Отварял писмата до храма на Некалейла и свивал даренията. След петнайсет години служба.

— Как го хванаха, как са открили?

— Дъртофелниците. Бабките пращали на Некалейла пликове с банкноти и не получавали благодарствени бележки или изобщо някакъв отговор. Некалейла казал на ченгетата и те поставили Матю под наблюдение. Хванали го около бара, отварял писмата и вадел парите.

— Хайде, бе!

— Сериозно. Пипнаха го посред бял ден.

Облегнах се назад.

Некалейла бе построил този голям храм и го беше боядисал в зелено, от което ти иде да драйфаш. Предполагам, защото му напомняше за цвета на парите. Държеше 30–40 души, които не правеха нищо друго, освен да отварят пликовете, да вадят чековете и банкнотите, да записват сумата, името на дарителя, датата на получаване и така нататък. Други пък пращаха книги и брошури, писани от самия Некалейла, на стената имаше негова снимка, голяма снимка на Н. със свещеническо расо и брада, а също картина на Н., и тя много голяма, на стената на офиса, да бди.

Некалейла твърдеше, че веднъж, като ходел през пустинята, срещнал Исус Христос и Исус Христос му казал всичко. Седнали на един камък и И.Хр. му разкрил тайните. Обаче той ги предаваше само на онези, които можеха да си го позволят. Освен това имаше служба всяка неделя. Помощниците му, също негови последователи, се регистрираха на влизане и излизане от храма.

Представете си, Матю да се опита да надхитри Некалейла, който е срещнал Христос в пустинята!

— Някой каза ли на Павето? — попитах.

— Шегуваш ли се?

Седяхме така около час. Пратиха един резервен да разнесе писмата на Матю. Другите резервни раздавачи също получиха задачи. Седях сам зад Павето. По едно време станах и отидох при бюрото му.

— Господин Джонстън?

— Да, Чинаски?

— Къде е Матю днес? Болен ли е?

Той наведе глава. Погледна листа, който държеше, и се престори, че чете. Върнах се и пак седнах.

В 7.00 Павето се обърна:

— Днес нямам нищо за теб, Чинаски.

Станах и тръгнах към вратата. На вратата спрях.

— Довиждане, господин Джонстън. Приятен ден.

Не отговори. Отидох в магазина за алкохол и си купих четвърт литър „Гранд дад“ за закуска.

Гласовете на хората бяха еднакви; където и да носиш писмата, чуваш все едни и същи неща, пак и пак.

— Закъсня!

— Къде е щатният пощальон?

— Здрасти, Чичо Сам!

— Момче! Момче! Това не е за тук!

Улиците бяха пълни с ненормалници и тъпаци. Повечето обитаваха хубави къщи и не изглеждаше да работят, да се чудиш как преживяваха. Имаше един, дето не позволяваше да пускаш писмата в кутията му. Заставаше пред къщата и те гледаше как се приближаваш от две-три пресечки, стоеше и протягаше ръка.

Питах неколцина от другите, обслужвали този маршрут:

— Какво му е на оня тип с протегнатата ръка?

— Кой тип с протегната ръка? — питаха ме всички.

Те имаха също и еднакъв глас.

Един ден, докато минавах по маршрута, мъжът с изпънатата ръка стоеше малко по-надалеч на улицата. Говореше с някакъв съсед, забеляза ме на няколко къщи от него и прецени, че има време да се върне и да ме посрещне. Когато се обърна с гръб, хукнах напред. Никога не съм доставял писмо толкова бързо, решително и стремглаво, без да се спра или да се замисля, готов да го убия. Писмото бе наполовина в процепа, когато той се обърна и ме видя.

— О, НЕ, НЕ, НЕ! — закрещя. — НЕ ПУСКАЙ ПИСМОТО В КУТИЯТА!

Хукна по улицата към мен. Краката му се виждаха размазано от бързината. Трябва да е взел сто метра за 9,2 секунди.

Връчих му писмото. Той го разпечата, качи се на верандата, отвори вратата и си влезе. От какъв зор беше това, кажете ми да ви кажа.