Чарлз Буковски - Поща

— Мили Боже, какво е станало с лицето ти?

— Ами с твоето?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение.

Пак махмурлия и поредният горещ ден — цяла седмица с температури над 40 градуса. Всяка нощ — пиене и всяка сутрин отрано и по цял ден — Павето и целия абсурд.

Част от момчетата носеха африкански пустинни шлемове и черни очила, но аз си ходех почти по един и същи начин в дъжд и в пек — опърпан и с толкова стари обувки, че гвоздеите винаги се забиваха в стъпалата ми. Слагах си стелки от картон. Това обаче беше временна мярка — скоро гвоздеите пак почваха да чегъртат петите ми.

Уискито и бирата извираха от мен, струяха под мишниците ми, и аз влачех товара на гърба си като кръст, доставях списания, раздавах хиляди писма, спъвах се, печах се на слънцето.

Някаква ми кресна:

— МОМЧЕ! МОМЧЕ! ТОВА НЕ Е ЗА ТУК!

Погледнах. Беше на една пресечка назад, надолу по улицата, а аз вече изоставах от графика.

— Слушайте, госпожа, оставете писмото до кутията! Ще го вземем утре.

— НЕ! НЕ! ИСКАМ ДА ГО ВЗЕМЕТЕ СЕГА!

Размаха писмото във въздуха.

— Ох, госпожо!

— ЕЛАТЕ ДА ГО ВЗЕМЕТЕ! НЕ Е ЗА ТУК!

Боже мой!

Оставих чантата. Свалих фуражката си и я ударих в земята. Изтърколи се посред улицата. Оставих я и се върнах при жената. Половин пресечка назад.

Държеше рекламна брошура! Третокласна поща. За някаква разпродажба на дрехи.

Върнах се, взех си фуражката. Сложих си я. Преметнах пак чантата на лявото рамо и продължих нагоре. 40 градуса.

Когато минавах покрай една къща, друга жена изтича навън.

— Момче! Момче! Имаш ли писъмце за мен?

— Госпожа, ако не съм пуснал писмо в кутията ви, значи нямате поща.

— Ама аз знам, че има писмо за мен!

— Защо мислите така?

— Защото сестра ми се обади и каза, че ще ми пише.

— Госпожо, няма писмо за вас.

— Знам, че има! Знам, че има! Знам, че е там!

Посегна към писмата, които държах.

— НЕ ПИПАЙТЕ ПОЩАТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ! ДНЕС НЯМА НИЩО ЗА ВАС!

Обърнах се и се отдалечих.

— ЗНАМ, ЧЕ ПИСМОТО МИ Е У ВАС!

Друга стоеше пред входа на къщата си.

— Днес закъсняхте.

— Да, госпожо.

— Къде е щатният?

— Болен е от рак.

— От рак? Харолд има рак?

— Да, и ще умре.

Подадох й писмата.

— СМЕТКИ! СМЕТКИ! СМЕТКИ! — закрещя. — САМО ТОВА ЛИ МИ НОСИТЕ? САМО СМЕТКИ!

— Да, госпожо, само това.

Обърнах се и продължих.

Какво им бях виновен, че използват телефон, газ, електричество и купуват толкова неща на кредит? А когато им занасях сметките, почваха да ми крещят — сякаш аз съм пуснал молба за инсталиране на телефон или аз съм поръчал телевизор за 360 долара, без да имам пари в банката.

Следващият адрес беше малък двуетажен блок, сравнително нов, с 10–12 апартамента. Отпред, под стряхата на верандата, имаше секретна кутия. Най-сетне малко сянка. Отключих кутията.

— ЗДРАСТИ, ЧИЧО САМ! КАК Е ХАВАТА ДНЕС?

Ама че кресльо. Не бях очаквал да чуя мъжки глас зад гърба си. А той крещеше. От махмурлука бях изнервен. Подскочих от уплаха. Това вече беше прекалено. Извадих ключа и се обърнах. Видях само врата с мрежа против комари. Някой стоеше зад нея. На хладина и невидим.

— Майната ти, не ме наричай Чичо Сам! Аз не съм Чичо Сам!

— Охо, голям отворко си бил. Ей сега ще изляза да те сритам!

Свалих чантата и я хвърлих на земята. Навсякъде се разпиляха списания и писма. Щеше да се наложи да пренареждам всичко. Взех фуражката и я ударих в цимента.

— АЙДЕ ИЗЛЕЗ, КУЧИ СИНЕ! МОЛЯ ТЕ, ИЗЛЕЗ! ЕЛА МИ ТУКА! ИЗЛЕЗ ДЕ, ИЗЛЕЗ!

Бях готов да го убия.

Никой не излезе. Не се чу звук. Втренчих се в мрежестата врата. Нищо. Сякаш апартаментът беше празен. За момент се изкуших да нахълтам вътре. После се обърнах, коленичих и започнах да преподреждам писмата и списанията. Безнадеждна работа. Двайсет минути по-късно всичко беше готово. Пуснах няколко писма в кутията, оставих списанията на верандата, заключих кутията, обърнах се и пак погледнах мрежестата врата. Нищо не шаваше.

Продължих по маршрута, като си мислех: „Сигурно ще се обади на Джонстън да се оплаче, че съм го заплашил. Когато се върна в станцията, трябва да съм готов за най-лошото.“

Отворих вратата. Павето седеше на бюрото си и четеше нещо.

Спрях и зачаках.

Той ме погледна, после — пак нещото, което четеше.

Останах на вратата.

Павето продължаваше да чете.

— Добре, какво ще правим сега? — попитах след малко.

— С какво?

— С ОБАЖДАНЕТО! КАЖИ МИ ЗА ОБАЖДАНЕТО! НЕ МИ СЕДИ ТАКА!

— Какво обаждане?