Чарлз Буковски - Поща

Пак нов маршрут. Павето винаги ми избираше най-тежките маршрути, но понякога, по стечение на обстоятелствата, се принуждаваше да ми даде някой не толкова убийствен. Маршрут 511 беше доста сносен и пак си мислех за обяд, за онзи обяд, до който все не стигах.

Беше стандартен жилищен квартал. Нямаше големи блокове. Само къща след къща с добре поддържани морави. Обаче все пак беше нов маршрут и аз все се питах къде е уловката. Дори времето бе хубаво.

„Бога ми — мислех си, — ще успея! Обяд, и пак по график!“ Животът най-сетне беше поносим.

Тези хора дори нямаха кучета. Никой не чакаше отпред да си вземе лично пощата. От часове не бях чул човешки глас. Може би бях достигнал пощальонската зрелост, каквото и да представляваше това. Крачех напред, енергичен, почти отдаден на делото си.

Спомних си как веднъж един от по-старите пощальони посочи гърдите си и каза:

— Чинаски, някой ден ще го почувстваш, точно тук!

— Инфаркта ли?

— Отдадеността на работата. Ще видиш. Ще се гордееш с нея.

— Дръжки!

Човекът обаче говореше искрено.

Спомних си за него сега.

Стигнах до едно препоръчано писмо с обратна разписка.

Качих се на верандата, позвъних. Прозорчето на вратата се отвори. Не видях лице.

— Препоръчано писмо!

— Назад! — заповяда женски глас. — Дръпни се назад да ти видя физиономията!

„Почна се — рекох си. — Поредната откачалка.“

— Слушайте, госпожа, не е необходимо да виждате физиономията ми. Просто ще оставя тази разписка в кутията ви и можете да си вземете писмото в станцията. Носете документ за самоличност.

Пуснах разписката в кутията и си тръгнах.

Вратата се отвори и тя изскочи навън. Носеше един от онези полупрозрачни пеньоари и нямаше сутиен. Само тъмносини пликчета. Косата й бе рошава и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да избяга от нея. Лицето й беше намазано с някакъв крем, повечето — под очите. Кожата на тялото й беше бледа, сякаш никога не бе виждала слънце; имаше болнав вид. Устата й бе полуотворена. Имаше малко червило, изобщо беше една такава…

Забелязах всичко това, докато тичаше към мен. Тъкмо прибирах препоръчаното писмо в чантата.

— Дай ми писмото! — закрещя.

— Госпожа, трябва…

Грабна писмото и хукна обратно, разпечата го и се скри в къщата.

Проклятие! Не можех да се върна, ако не нося или писмото, или подписаната разписка.

— ХЕЙ!

Изтичах след нея точно навреме, за да запра вратата с крак.

— ХЕЙ! МАМКА ТИ!

— Марш! Марш! Злодей!

— Госпожа! Разберете! Трябва да подпишете, че сте получили писмото! Не може така! Вие ограбвате пощенската служба на САЩ!

— Махай се, проклетнико!

Натиснах вратата с цялата си тежест и се вмъкнах в стаята. Вътре беше тъмно. Всички щори бяха спуснати. Всички щори в цялата къща бяха спуснати.

— НЯМАШ ПРАВО ДА НАХЪЛТВАШ! ВЪН!

— А вие нямате право да ограбвате пощите! Или ми върнете писмото, или подпишете. Тогава ще си тръгна.

— Добре! Добре! Ще подпиша.

Показах й къде и й подадох химикалка. Гледах циците й и останалото и си мислех: колко жалко, че е луда, колко жалко, да, жалко.

Върна ми химикалката и разписката с подписа — просто някаква драскулка. Отвори писмото и почна да чете, точно когато се обърнах да си ходя.

Изведнъж препречи вратата и разпери ръце. Писмото падна на пода.

— Злодей, злодей! Дошъл си да ме изнасилиш!

— Госпожа, пуснете ме да изляза.

— НА ЛИЦЕТО ТИ Е ИЗПИСАНО ЗЛО!

— Мислите ли, че не знам? Сега ме пуснете!

С една ръка се опитах да я избутам встрани.

Тя ме одраска жестоко по едната буза. Изпуснах чантата, фуражната ми падна и когато извадих носната си кърпа да попия кръвта, оная ме одра и от другата страна.

— КУЧКА! КАКВО ТИ СТАВА, БЕ!

— Видя ли? Видя ли? Ти си злодей!

Вкопчи се в мен. Сграбчих я за задника и впих устни в нейните. Гърдите й се търкаха в мен, тя се търкаше в мен. Отметна главата си назад, далече от мен…

— Насилник! Насилник! Зъл насилник!

Наведох се, поех с устни едното й зърно, после другото.

— Изнасилвач! Изнасилвач! Изнасилват ме!

Колко беше права! Смъкнах пликчетата й, свалих си ципа, вкарах й го и я изблъсках назад до дивана. Тя падна отгоре.

Вдигнах високо краката й.

— НАСИЛНИК!

Оправих я, закопчах се, взех си пощальонската чанта и си излязох, като я оставих, тихо зяпнала тавана…

Изпуснах обяда, но пак не можах да се вместя в графика.

— Петнайсет минути закъснение — каза Павето.

Не отговорих.

Той ме погледна: