Чарлз Буковски - Жени

Току-що един идиот, който работеше като говорител в местния телевизионен канал, ми беше пожелал „Честита Нова година“. Много мразех да ми го казват непознати. Откъде знаеха на кого пожелават „Честита Нова година“? Ами ако бях някой тип, който е провесил от тавана петгодишно дете, завързано с тел за глезените, надолу с главата, и точно в този момент бавно го режа на парчета?

Двамата със Сара започнахме да празнуваме и да пием, но не беше лесно да се пие, когато половината свят се напъваше да се напие заедно с теб.

— Е, не беше лоша година — казах на Сара. — Никой не ме уби.

— И все така можеш да пиеш всяка вечер и да ставаш по обяд на следващия ден.

— Само да издържа още една година.

— Ти си един стар алкохолик.

На вратата се почука. Отворих и не можах да повярвам на очите си. Бяха Динки Съмърс, изпълнителят на фолк-рок, и приятелката му Джанис.

— Динки! — изкрещях. — Мамка му, човече, какво става?

— Не знам, Ханк. Решихме да наминем.

— Джанис, това е Сара. Сара, Джанис.

Сара отиде да донесе още две чаши. Налях вино. Поседяхме мълчаливо.

— Написах десетина нови парчета. Мисля, че ставам все по-добър.

— И аз така мисля — потвърди Джанис. — Честно.

— Ей, човече, помниш ли онази вечер, когато свирих преди твоето четене. Кажи ми, Ханк, наистина ли беше толкова зле?

— Виж, Динки, не искам да те обидя, но онази вечер повече пиех, отколкото слушах. Мислех само за това как трябва да изляза на сцената и се опитвах да се стегна, защото в такива случаи винаги ми се повръща.

— Аз пък обожавам да излизам пред публика и когато успея да достигна до хората и те харесат нещата ми, сякаш съм в рая.

— Писането е различно. Човек пише сам, без никаква публика.

— Може би си прав.

— И аз бях там — обади се Сара. — Спомням си, че се наложи двама души да помагат на Ханк да се качи на сцената. Беше пиян и му беше лошо.

Динки се обърна към нея:

— А аз толкова зле ли бях?

— Не, не беше. Просто хората нямаха търпение да чуят Чинаски. Всичко друго ги дразнеше.

— Благодаря ти, Сара — каза той.

— На мен фолк-рокът много не ми харесва — заявих аз.

— А какво ти харесва?

— Почти всички германски класически композитори и някои от руските.

— Аз написах десетина нови парчета.

— Може ли да ги чуем? — помоли Сара.

— Ти не си носиш китарата, нали? — попитах аз.

— Носи я! — каза Джанис. — Винаги си я носи!

Динки стана, излезе и си донесе инструмента от колата. После седна по турски на килима и започна да го настройва. Щяхме да се насладим на истинско представление на живо. След малко той започна. Имаше силен, плътен глас. Гласът му отскачаше от стените. Пееше за някаква жена. За края на любовта между Динки и някаква жена. Всъщност не беше толкова зле. Може би на сцена, с други музиканти, щеше да се получи. Но беше по-трудно човек да разбере дали е добре или зле, когато Динки седеше на килима в хола. Така беше прекалено лично и притеснително. Все пак реших, че Динки не е за изхвърляне. Но имаше друг проблем. Остаряваше. Златните му къдрици вече не бяха толкова златни, а широко отворените му, невинни очи бяха започнали да се притварят. Скоро щеше да го закъса.

Когато свърши, започнахме да ръкопляскаме.

— Страхотно, човече — казах аз.

— Наистина ли ти хареса, Ханк?

Размахах ръка във въздуха, за да покажа колко ми е харесало.

— Нали знаеш, че и аз много харесвам твоите работи? — попита той.

— Благодаря ти, човече.

После Динки се впусна в следващата си песен. Тя също беше за жена. Неговата жена, бившата му жена: цяла нощ не се била прибрала вкъщи. В песента имаше някакъв хумор, но не бях сигурен дали е нарочно. Така или иначе, песента свърши и ние отново започнахме да ръкопляскаме на Динки. Той премина към следващата.

Беше вдъхновен. Пееше с всичка сила. Беше обут с гуменки и пръстите на краката му се свиваха под тях, докато се напъваше да пее. Всъщност наистина беше себе си . Не изглеждаше съвсем наред и не звучеше съвсем наред, но въпреки това самите песни бяха много по-добри от това, което се пее обикновено. Стана ми тъпо, че не мога да му се възхитя безрезервно. Но когато лъжеш някой човек за таланта му само защото седи срещу теб, това е най-непростимата лъжа от всички, защото така го насърчаваш да продължи и в крайна сметка да провали целия си живот просто защото няма талант. И все пак повечето хора постъпват точно така — най-вече приятелите и роднините.

Динки продължи със следващата песен. Явно смяташе да ни изпълни и десетте. Ние слушахме и аплодирахме, но моите аплодисменти поне бяха най-сдържаните.