Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Толкова много време — стенеше тя, — о, толкова много време! И болка, толкова много болка, през цялото това време! Едното или другото сигурно бих издържал. Но двете едновременно ме убиват. О, здравейте, отново ви виждам.

— Марвин? — каза Артър и клекна до фигурата. — Ти ли си?

— Ти беше този — изпъшка старият остатък от робот, — със суперинтелигентните въпроси, нали?

— Какво е това? — прошепна Фенчърч с тревога, като клекна зад Артър и хвана ръката му.

— Той е нещо като стар приятел — каза Артър. — Аз…

— Приятел! — изграчи роботът патетично. Думата замря на устата му с нещо като хрущене и оттам паднаха няколко люспи ръжда. — Ще трябва да ме извините, докато си спомня какво значи това. Платките с паметта ми не са, каквито бяха едно време, ще знаете, и всяка дума, която не съм употребявал от няколко трилиона години трябва да се е преместила от оперативната в резервната ми памет. А-а, ето я, идва.

Очуканата глава на робота леко изпука, сякаш потънала в мисли.

— Хмм — каза той, — какво странно понятие!

Помисли още малко.

— Не — каза той, — не мисля, че съм срещал нещо такова. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.

Коляното му простърга тъжно в праха и той се опита да се изправи на деформираните си лакти.

— Искате ли да ви направя някоя последна услуга? — попита той с нещо като приглушено дрънкане. — Може би искате да ви вдигна парче хартия? Или може би — продължи той — искате да ви отворя някоя врата?

Главата му проскърца около лагерите на врата му и им се стори, че оглежда хоризонта.

— Понастоящем не виждам да има някакви врати, но съм сигурен, че ако почакаме достатъчно дълго някой ще построи. И тогава — той отново бавно извърна глава, за да види Артър — ще мога да ви я отворя. Свикнал съм да чакам, знаете.

— Артър! — остро просъска в ухото му Фенчърч. — Не си ми казвал за това! Какво си направил на това бедно същество?

— Нищо — отговори Артър. — Той винаги си е бил такъв…

— Ха! — възмути се Марвин. — Ха! — повтори той. — Какво ти разбира главата от «винаги»? Ти ще ми казваш «винаги»! На мен, който заради глупавите малки поръчки, които вашите органични форми на живот вечно са ме изпращали напред-назад във времето да изпълнявам, съм тридесет и седем пъти по-стар от самата Вселена? Подбирай си думите по-внимателно — изкашля се той — и с повече такт.

Премина през пристъпа на кашлица и продължи:

— Оставете ме — каза той, — вървете нататък, оставете ме да се преборя мъчително с пътя си. Времето ми, най-накрая, почти е дошло. Моята раса почти е изчезнала. Очаквам — каза той, немощно размахал счупен пръст към тях — да съм последен. Би било подходящо. Ето ме, ум с размерите на…

Те го вдигнаха въпреки протестите и обидите му. Металът беше така нагорещен, че на пръстите им едва не излязоха мехури, но беше изненадващо лек и увисна неподвижен в ръцете им.

Понесоха го по пътеката, минаваща през лявата страна на Великата червена равнина на Рарс, към планините Квентулус Квазгар.

Артър се опита да обясни на Фенчърч, но беше прекъсван твърде често от болезнените кибернетични бълнувания на Марвин.

В един от павилионите попитаха, дали не биха могли да му купят малко резервни части и успокояваща смазка, но Марвин не искаше и да чуе.

— Всичките ми части са резервни — мърмореше той и стенеше — Оставете ме да съществувам!

— Всяка моя част — пъшкаше той — е била сменяна поне петдесет пъти… освен… — Сякаш за миг нещо го осени. Главата му се спусна надолу между тях, мъчейки се да си спомни.

— Помниш ли — най-накрая каза той на Артър — първия път, когато ме видя? Бяха ми поставили невероятно интелектуалната задача да те заведа при тях. Споменах ли ти, че имах тази ужасна болка във всички диоди от лявата си страна? Че бях помолил да ми ги сменят, но никога не го направиха?

Преди да продължи измина доста време.

— Да видим дали можеш да познаеш — каза Марвин, когато реши, че паузата е станала достатъчно неловка — кои мои части не са били сменяни никога? Хайде, виж дали можеш да познаеш.

— Ох! — добави той — Ох! Ох! Ох! Ох! Ох!

Най-накрая стигнаха до последния малък павилион, поставиха Марвин на земята и седнаха под навеса. Фенчърч купи някакви ръкавели за Ръсел, ръкавели, в които бяха инкрустирани камъчета, взети от планината Квентулус Квазгар, точно под огнените букви, с които бе изписано Божието Последно Послание до Неговото Творение.

Артър порови в една малка библиотечка на бара, пълна с набожни трактати и размисли върху смисъла на Посланието.