Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Форд — каза той накрая, когато всичко свърши, а Форд започна да рови в купчината видеокасети, за да намери филма «Казабланка», — как така, след като…?

— Това е голяма работа! — каза Форд. — Заради този се върнах! Можеш ли да си представиш, че никога не успях да го изгледам целия? Винаги пропусках края! В нощта, когато дойдоха Вогоните отново стигнах само до средата. Когато вдигнаха всичко във въздуха, помислих си, че никога няма да го видя целия. Ей, ама какво всъщност стана с цялата тази работа?

— Такъв е животът… — каза Артър и взе една бира от опаковката, която събираше шест.

— О, стига вече — каза Форд. — И аз си помислих, че трябва нещо такова да е станало. Предпочитам това тук — каза той, когато екранът светна. — Какво «как така»?

— Какво?

— Започна да казваш: «Как така, след като…»

— Как така, след като имаш толкова лошо мнение за Земята, ти… остави, няма значение. Хайде да гледаме филма.

— Точно — каза Форд.

Много малко остава да бъде казано.

Отвъд това, което на времето беше известно като Безграничните светли полета на Фланукс, докато не бе установено, че Сивите крепостнически плантации на Саксакуин са точно отзад, се простират Сивите крепостнически плантации на Саксакуин.

В Сивите крепостни плантации на Саксакуин се намира звездата Зарсс, около която в орбита обикаля планетата Прелиумтарн, на която се намират земите Севорбеупстри и именно на тези земи най-накрая попаднаха Артър и Фенчърч, малко уморени от пътуването.

И в тези именно земи те стигнаха до Великата червена равнина на Рарс, която на север беше оградена от планините Квентулус Квазгар, в чийто далечен край, според думите на Прак, изречени на смъртния му одър, те можеха да намерят тридесетфутовите огнени букви на Божието Последно Послание до Неговото Творение.

Според Прак, ако Артър си спомняше добре, мястото се охраняваше от Лачествения Вантрашел от Лоб и горе-долу така се и оказа. Той беше дребно човече със странна шапка, което им продаде билети.

— Движете се в ляво, моля — каза то, — движете се в ляво, — и отхвърча нататък с малкия си скутер.

Те видяха, че не са първите, които минават по този път, защото пътеката в лявата част на Великата равнина бе добре отъпкана и по продължението й имаше много павилиони. В един от тях те си купиха кутия захарни бонбони, които бяха изпечени в планинска пещера, във фурна, подгрявана от огъня на буквите, с които беше написано Божието Последно Послание до Неговото Творение. От друг те си купиха няколко пощенски картички. Буквите бяха направени нечетливи, «за да не се развали Голямата изненада», пишеше на гърба.

— Знаете ли какво е посланието? — попитаха те съсухрената дребна дама в павилиона.

— О, да! — изчурулика тя весело. — О, да. После им махна да продължават.

На всеки двадесет мили или горе-долу толкова, имаше малки каменни колиби с душове и хигиенни удобства, но придвижването беше тежко и увисналото високо в небето слънце пърлеше Великата равнина долу и тя се обвиваше в мараня.

— Възможно ли е — попита Артър в един от по-големите павилиони — да си наемем скутер? Като този на Лачествения Вантракакбеше?

— Скутерите — каза дамата, обслужваща сладоледовия бар, — не са за поклонниците.

— Тогава няма проблеми — каза Фенчърч. — Ние не сме поклонници. Просто ни е интересно.

— Тогава трябва да се върнете назад още сега! — каза дребната дама строго и когато те се възпротивиха, им продаде две сувенирни шапки против слънце «Последно Послание» и фотография на тях самите, прегърнати, на фона на Великата червена равнина на Рарс.

Изпиха няколко соди под навеса на павилиона и отново закрачиха навън в горещината.

— Свършва ни се предпазният крем — каза Фенчърч след още няколко мили. — Можем да вървим до следващия павилион, или да се върнем до предишния, който е по-близо, но ще трябва да изминем това разстояние пак.

Впиха поглед пред себе си, в далечната черна точка трептяща в маранята. Погледнаха и назад. Решиха да продължат.

След това разбраха, че не само не са единствените, които са предприемали това пътуване, но не са сами и сега.

Някъде напред забелязаха как една вдървена ниска фигура се надига и спуска нещастно над земята, препъва се съсипано и бавно полукуцука, полупълзи.

Тя се движеше толкова бавно, че не след дълго я настигнаха и видяха, че е направена от износен, изкривен и изподран метал.

Когато я приближиха, тя простена и грохна в сухия, горещ прахоляк.