Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Това, разбира се, беше най-интересното нещо, което някога се е случвало в Борнмут.

Около оградения и охраняван като място за почивка периметър ежедневно се трупаха тълпи, които се опитваха да видят какво прави.

Не правеше нищо. Лежеше на брега. Лежеше малко непохватно, по очи.

Един журналист от местен вестник съумя да направи това, което досега никой не беше успявал да направи — да проведе кратък, смислен разговор с един от служебните роботи, охраняващи периметъра.

Това беше изумителен пробив.

— Мисля, че ще стане материал — каза журналистът поверително, пушейки цигара, която му подаваше над ограждащата верига. — Но му трябва силен местен аромат. Имам малко списъче въпроси — продължи той, като ровеше притеснено във вътрешния си джоб — и може би ще успееш да го накараш, както и да му е името, набързо да ги прегледа.

Малката летяща отвертка със скрипец каза, че ще види какво може да направи и отжужа нататък.

Отговор не дойде.

Любопитно е, все пак, че въпросите от списъка повече или по-малко съвпадаха с въпросите, които се въртяха из масивните, очукани в битките електронни схеми масово производство в главата на робота. Те бяха следните:

«Как се чувствате като робот?»

«Как се чувствате като същество от Космоса?» и

«Харесва ли ви Борнмут?»

Рано на следващия ден започнаха да опаковат нещата и след още няколко дни стана ясно, че роботът се кани да си замине завинаги.

— Въпросът е — каза Фенчърч на Форд, — можеш ли да ни качиш на борда?

Форд погледна обезумял часовника си.

— Трябва да свърша една много важна работа! — възкликна той.

Тълпата се блъскаше колкото се може по-близо до гигантския сребрист кораб, което не беше много. Периметърът бе ограден и охраняван от малките, летящи служебни роботи. Около кордона бяха разположени войсковите части, които по никакъв начин не бяха успели да пробият вътрешния периметър, но щяха да са проклети, ако някой пробиеше техния кордон. На свой ред те бяха заобиколени от полиция, но никак не беше, ясно и можеше да се спори дали тя е там, за да пази армията от хората или хората от армията, или дипломатическия имунитет на гигантския кораб, като попречи да го глобят за неправилно паркиране.

Започнаха да прибират оградата на вътрешния периметър. Армията се размърда обезпокоена, защото не знаеше как да реагира на факта, че причината за присъствието й просто щеше да се издигне и отлети.

Огромният робот се беше прибрал в кораба по обяд, а сега беше пет часа и през целия следобед никой не го бе виждал. Но през цялото време се бяха чували много неща — още стържене и боботене, идващи дълбоко от вътрешността на кораба, музиката на милиони ужасни повреди — но чувството на напрегнато очакване у тълпата се появи поради факта, че тя напрегнато предчувстваше, че ще бъде разочарована. Това чудесно необикновено нещо беше влязло в живота на всички и сега просто щеше да си тръгне без тях.

Двама души особено остро изпитваха това чувство. Артър и Фенчърч оглеждаха тълпата угрижено, без да успеят да открият някъде Форд Префект или поне знак, че е имал и най-малкото намерение да дойде.

— Колко може да се разчита на него? — попита Фенчърч с помръкнал глас.

— Разчита! — каза Артър и се изсмя глухо. — Колко плитък е океанът? — каза той. — Колко студено е слънцето?

И последните елементи на крачещия кран бяха прибрани в кораба, а останалите части от оградата бяха при рампата в очакване да ги последват. Войниците, охраняващи изхода, се суетяха смислено, разнасяха се команди, провеждаха се спешни съвещания, но естествено нищо не можеше да се направи.

Без надежда и без ясен план, Артър и Фенчърч си запробиваха път напред през тълпата, но тъй като цялата тълпа се мъчеше да си пробие път напред през тълпата, те не стигнаха доникъде.

И с всяка минута нищото около кораба се увеличаваше, и последната брънка от оградата вече беше прибрана. Два летящи триона и един летящ нивелир сякаш огледаха наоколо за последен път и с писък влетяха през гигантския люк.

Минаха няколко секунди.

Звуците на механичен безпорядък отвътре се усилиха и бавно, тежко, огромната стоманена рампа започна да се вдига на мястото си. Звукът, който придружаваше това, бе звукът издаван от хиляди напрегнати, възбудени хора, които се чувстваха напълно пренебрегнати.

— Стой!

От едно такси, което спря със скърцане в края на тълпата излая мегафон.

— Беше осъществено огромно научно разбиване — излая мегафонът. — Пробиване, пробив — поправи се той. Вратата рязко се отвори и отвътре излезе дребен човек, някъде от околностите на Бетелгиус, облечен с бял шлифер.