Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Същата нощ ги връхлетя последното произшествие от върволицата ужасни събития. Елууд никога не го забрави, защото провокираният от него нервен срив беше толкова силен, че се наложи да прекъсне следването си чак до началото на следващия семестър. През цялата вечер той долавяше дращенето на плъховете зад дървената ламперия, ала така и не обърна внимание на приглушените звуци. По-късно, дълго след като и двамата с Гилман вече бяха заспали, стаята изведнъж се огласи от потресаващи, разтърсващи вопли. Франк скочи от постелята, включи осветлението и се хвърли към дивана, където спеше състудентът му. Той надаваше нечовешки писъци, сякаш бе подложен на някакво чудовищно изтезание, и се гърчеше и мяташе като обезумял под завивките. Миг по-късно върху гърдите на Уолтър разцъфна голямо кърваво петно.

Франк беше толкова шокиран, че стоеше вцепенен като статуя. Постепенно виковете и конвулсиите секнаха, а в стаята нахълтаха обезпокоените Домбровски, Чойнски, Дероше и Мазуревич. Хазаинът изпрати жена си да телефонира на доктор Малковски. Всички присъстващи нададоха възглас на изумление и ужас, когато от пропитата с кръв постеля изскочи космато, наподобяващо плъх създание, което тутакси изчезна в мишата дупка, зейнала в стената до дивана на клетия младеж. Не след дълго лекарят пристигна и започна да отмята завивките, за да прегледа болния. Обаче беше твърде късно. Уолтър Гилман вече не бе измежду живите.

Би било безчовечно и варварско да се градят предположения какво би могло да причини смъртта му. Създаваше се впечатлението, че нещо е прогризало тунел през цялото му тяло и буквално е изтръгнало сърцето му. Дълбоко покрусен от трагедията и измъчван от угризения заради безплодните си усилия да разреши проблема с плъховете, Домбровски се отказа от стария вещерски дом и се премести с всичките си наематели в една не по-малко съмнителна, но поне по-нова сграда на Уолнът Стрийт. Там Джо Мазуревич окончателно попадна в плен на алкохола и суеверията и постоянно бръщолевеше нещо нечленоразделно за привидения, вещици и тям подобни ужаси, отдавайки се на нестихващо пиянство.

В тази последна страшна нощ полякът твърде дълго се взира в кървавите отпечатъци от плъхови лапички, водещи от дивана на Гилман към дупката в стената. Върху килима дирите почти не се забелязваха, но между края му и перваза на дюшемето имаше неголям, не покрит с нищо участък. Тук Мазуревич направи едно ужасно откритие и го показа на всички, ала никой от очевидците не бе съгласен с неговите заключения. Всички признаваха, че следите наистина са изключително странни, обаче дори Чойнски и Дероше категорично отхвърляха плашещата им прилика с отпечатъци от миниатюрни човешки ръце.

Вещерският дом вече никога не беше даден под наем. След изнасянето на хазаина и квартирантите му старинната къща запустя и никой не смееше да се доближи до нея. Това се дължеше както на мрачната ѝ репутация, така и на появилото се нетърпимо зловоние. Вероятно отровата за плъхове, която бе използвал Домбровски, най-сетне бе подействала, защото след като и последният ѝ обитател напусна сградата, тя се превърна в същинско проклятие за целия квартал. Както установи санитарната инспекция, противната смрад извираше от запечатаните пространства в стените и тавана на източната част на мансардата, ето защо представителите на Хигиенно-епидемиологичната служба стигнаха до извода, че количеството натровени гризачи е било огромно. Обаче решиха, че не си заслужава да губят време за отваряне на кухините и дезинфекция на постройката; районът не беше особено престижен, а и не след дълго зловонието трябваше да изчезне от само себе си. Мнозина от жителите на Аркхам твърдяха, че всяка година след 30 април и Деня на Вси светии от таванския етаж на вещерския дом започва да струи отвратителна воня с незнаен произход, ала никой не обърна внимание на оплакванията им. Накрая живеещите наблизо потънаха в мрачно равнодушие и стоически търпяха бълваните от запустялата къща гнусни миазми, които никак не способстваха за подобряването на репутацията на квартала, а единственото, за което градската управа благоволи да си мръдне пръста, бе да обяви вещерския дом за негоден за обитаване.

И до днес не е намерено рационално обяснение за трагедията, сполетяла Уолтър Гилман. Размишленията на Франк Елууд за случилото се едва не му докараха нов психически срив, но той удържа фронта; наесен възобнови следването си и следващия юни успешно се дипломира. Мълвата за злокобната вещица постепенно затихна и след смъртта на Гилман вече не възникваха нови слухове за появата на старата Кезия или Кафявия Дженкин. Разбира се, от време на време някой шушукаше за странни звуци, дочути от вътрешността на опустялата къща — приглушени разговори или зловещи стъпки — но най-вероятно се касаеше за градски легенди и нищо повече. За щастие на Елууд, той вече окончателно бе напуснал Аркхам, когато година по-късно определени събития отново разпалиха тлеещите въглени на някогашния огън. Естествено, Франк узна за всичко това едва впоследствие и прекара немалко часове в мъчителни разсъждения и угнетяваща несигурност, ала къде по-страшно би било да се намира някъде наблизо и да види всичко със собствените си очи.