Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Именно сред тези отпадъци, премазана между натрошените тухли и откъртената масивна греда, бе открита и онази последна находка, породила повече изумление, страх и суеверен шепот от всичко друго, намерено във вещерския дом след свирепата буря. Тя представляваше частично разрушен, покрит с рехава кафява козина скелет на гигантски плъх, чиито особености разделиха на две Катедрата по сравнителна анатомия на университета „Мискатоник“, водейки до ожесточени спорове сред учените и подозрителното им мълчание пред широката общественост. Оскъдните сведения, които успяха да достигнат до местните жители, бяха разпространени най-вече от строителните работници, участвали в събарянето на прокълнатата къща.

Според плъзналите из града слухове костите на крайниците на причудливото създание показвали по-голямо сходство с човекоподобните маймуни, отколкото с гризачите, защото палецът им бил противопоставен на останалите пръсти. Освен това малкият череп с ужасните жълтеникави зъби — поразяващи както с дължината, така и с остротата си — имал изключително необичайна форма и приличал на многократно умалено, зловещо изкривено копие на човешки череп. Щом открили това отвратително изчадие, работниците с трепет се прекръстили, а по-късно отишли в църквата „Свети Станислав“, за да запалят свещ за благодарност; тъй искали да изразят дълбоката си признателност за избавлението от пронизващия слуха злокобен кикот, който често ехтял от скверния вещерски дом, ала никога вече нямало да смущава покоя на простосмъртните.

Седяхме на един полуразрушен надгробен камък от седемнайсети век и си говорехме за онова, което обикновено наричат „неназовимото“. Есенният ден клонеше към своя край и над старото аркхамско гробище скоро щеше да се спусне мрак. По някое време взорът ми се спря на исполинската върба, чийто ствол почти бе преобърнал едно старинно надгробие със заличен надпис, и аз заразмишлявах на глас с какво ли зловещата гробищна почва захранваше могъщите корени, за да стане дървото толкова внушително. Тогава събеседникът ми находчиво отбеляза, че от сто години тук не е имало нови погребения, следователно в пръстта няма нищо кой знае какво и корените извличат от нея най-обикновените и тривиални вещества, необходими за растежа на върбите.

Всъщност, добави той, постоянните ми разсъждения за „неназовимото“, „неизразимото“ и „неведомото“ били недвусмислен признак за незрялост и инфантилност, напълно съответстващ на скромните ми успехи в литературното поприще. Според него съм имал нездравата склонност да завършвам творбите си с всевъзможни кошмарни видения и неописуеми звуци, които зашеметявали героите ми и ги лишавали от дар слово, в резултат на което те не били в състояние да разкажат на никой друг за преживяното от тях.

— Дължим всичко, което знаем — продължи събеседникът ми, — на петте си сетива и донякъде на интуитивното познание, свързано с религиозните откровения; ето защо е невъзможно да се намери обект, субстанция или явление, които да не подлежат на строго описание, базирано на научни факти, или да бъдат разтълкувани в духа на каноничните богословски доктрини — за предпочитане конгрегационистките с всичките им изменения и допълнения, привнесени от времето и сър Артър Конан Дойл 71 71 Прочутият британски писател (1859-1930) е известен не само с произведенията си за Шерлок Холмс, но и с интереса си към спиритуализма и мистичните аспекти на християнството. — Б.пр. .

С този мой приятел — който се казваше Джоел Мантън и беше директор на Източната гимназия — често водехме подобни разговори и обичахме да се впускаме в разгорещени спорове. Той се бе родил и израснал в Бостън, където бе придобил онова характерно за жителите на Нова Англия самодоволство, отличаващо се с абсолютна невъзприемчивост към тайнствените обертонове на живота. Мантън беше убеден, че естетическа стойност има само обикновеният, всекидневен житейски опит и в този ред на мисли задачата на твореца е не да предизвиква силни емоции посредством увлекателен сюжет, загадъчни събития и изобразяване на дълбоки преживявания, а постоянно да поддържа спокойния интерес на читателя с помощта на подробни и точни описания на достоверни случки от реалния живот.

Особено го дразнеше моята прекомерна (както сам твърдеше) страст към мистичното и необяснимото; понеже беше изключително набожен и вярващ човек, той се отнасяше към свръхестественото с благоговейна почит и не можеше да се примири с обстоятелството, че аз го превръщам в обект на литературните ми занимания. Неговият логичен и прагматичен ум не бе способен да проумее, че някой би потърсил естетическа наслада именно в бягството от баналната рутина на ежедневието и пристъпването в един необикновен, фантастичен свят, изпъстрен с драматични обрати и населен с причудливи създания. Всички предмети и усещания имаха за него зададени веднъж завинаги размери, пропорции, свойства, причини и следствия. И макар дълбоко в сърцето си да съзнаваше (макар и смътно), че не е изключено човешката мисъл да се сблъска с явления с негеометричен и неевклидов характер, които изобщо не се вписват в рамките на нашия опит и представи, Мантън се смяташе за пълновластен арбитър, упълномощен да изхвърля от съдебната зала всичко, което не може да бъде разбрано и почувствано от средностатистическия гражданин. И не на последно място, той беше абсолютно сигурен, че такова нещо като „неназовимото“ не съществува; за него това бе просто лишена от смисъл празна дума.