Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

— Не се сърди, но както и друг път съм ти казвал, всичко това е въпиеща безвкусица — заяви ми Мантън със снизходителна усмивка.

Тогава му разказах за съдържанието на стария дневник, който бях открил сред останалите книжа от семейния ми архив на по-малко от два километра от мястото, където се намирахме в момента. Въпросният дневник — който обхващаше периода между 1706 и 1723 година — напълно потвърждаваше историята ми и в него се говореше за необикновените белези по гърба и гърдите на един от предците ми. После се спрях на зловещите предания, разпространени сред местното население и предавани шепнешком от поколение на поколение, както и на трагичния случай с един младеж, който през 1793 година се осмелил да пристъпи в прокълнатата пустееща къща, за да изследва някакви тайнствени следи или останки, след което изгубил разсъдъка си.

Случилото се действително е потресаващо и всеки чувствителен човек би потръпнал, докато изучава масачузетските летописи от пуританската епоха. Ала колкото и нищожни да са познанията ни по отношение на скритото под лустросаната фасада на миналото, отделните огнища на гной, на които се натъкваме, са толкова ужасни и шокиращи, че можем да направим своите изводи за цялостната степен на разложение. Ловът на вещици например е само един зловещ лъч светлина, озаряващ кошмарното умопомрачение, царящо в мозъците на повечето хора от онова време. Архитектурата, предметите от бита и съхранилите се проповеди на тогавашните духовници са красноречиво свидетелство за потъпканата свобода и красота, но малцина си дават сметка, че под ръждивата усмирителна ризница на благоприличието са процъфтявали злобата, пороците, извращенията и сатанинската жестокост. Ето къде всъщност се таи „неназовимото“!

В демоничната си шеста книга, която не препоръчвам на никого да чете след здрачаване, Котън Мадър описва — сурово и лаконично, досущ като старозаветен пророк — онзи кошмар, разказвайки за родения от четириного получовек-полузвяр. Той имал зловещо, забулено от непрозрачна ципа око и щом това се разчуло, не след дълго обесили един пиян скитник, който страдал от тежка форма на катаракта. Тук обаче Котън Мадър приключва с историята, без даже да намекне какво се случва по-нататък. Може би просто не е знаел, а ако е знаел, да не се е осмелил да каже. Между впрочем мнозина са знаели, но са предпочитали да си държат езика зад зъбите. Хорската мълва обаче нашепва как някакъв самотен, бездетен и озлобен старец поставил сив надгробен камък без никакви надписи над един гроб, от който всички странели, и криел нещо зад заключената с катинар врата на мансардата си. Всъщност легендите, изобилстващи от намеци и недомлъвки за тайнственото чудовище, са толкова много, че ако се съберат накуп, и на най-закоравелите смелчаци ще им се изправят косите.

Бях почерпил всички тези сведения от стария дневник, който бях намерил; той изобилстваше от разкази за същества със зловещи забулени очи, които се появявали нощем зад прозорците на необитаемите къщи и бродели в търсене на човешка плът из тъмните гори. Вероятно именно една от тези твари бе нападнала моя предтеча, оставяйки следи от рога на гърдите му и белези от нокти върху гърба му. На пътя пък открили следи от раздвоени копита и огромни човекоподобни лапи. Един пощенски куриер разказал, че докато препускал малко преди изгрева покрай Медоу Хил, зърнал на билото на хълма гореспоменатия бездетен старец, който зовял и се опитвал да хване някакъв неведом, придвижващ се с изключителна пъргавина звяр.

През 1710 година мрачният старец умрял и бил погребан в една крипта до сивото, необозначено с никакви надписи надгробие. Ала дори и след смъртта му никой не смеел да отвори заключената врата, водеща към мансардата, а къщата запустяла и започнала да се руши. Нощем от там се чували зловещи приглушени звуци и на местните селяни им не оставало нищо друго, освен да се надяват, че катинарът е достатъчно здрав. Обаче надеждите им били попарени след кошмара, връхлетял дома на енорийския свещеник — изчадието нахлуло вътре, оставяйки подире си обезобразени, зверски разкъсани трупове. С течение на времето легендите постепенно се видоизменили, придобивайки черти на разкази за призраци, което навеждаше на мисълта, че дяволското същество е умряло и от него бяха останали само страховити спомени.

Забелязах, че докато говорех, опонентът ми неусетно притихна и изгуби вездесъщата си словоохотливост. Изглежда, пространното ми изложение му бе направило дълбоко впечатление и когато най-накрая замълчах, той не се разсмя (както обикновено правеше), а със съвсем сериозен тон започна да ме разпитва за онзи младеж, който дръзнал да влезе в прокълнатия дом и се явяваше прототип на главния герой на разказа ми. Щом му обясних защо този млад човек е пожелал да пристъпи в изоставената къща, Мантън се заинтригува още по-силно, защото вярваше, че някои прозорци пазят отраженията на покойниците, гледали през тях приживе. Същата мисъл се бе въртяла и в главата на младежа — той искал само да надзърне през мансардния прозорец, зад който окъснелите минувачи понякога съзирали ужасяващия демон, ала платил за тази си дързост с разсъдъка си.