Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

За цялата сутрин Джордж бе успял да транспортира само един ковчег — този на деветдесетгодишния старец Дариъс Пек — заравяйки го в най-близкия до криптата гроб. На следващия ден Бърч възнамеряваше да се заеме с ковчега на дребния старчок Матю Фенър, но не било съдено на благородния му замисъл да се осъществи. Гробарят се подмотваше и лентяйстваше в продължение на цели три дни — чак до късния следобед на Разпети петък от Страстната седмица, който се падаше на 15 април. По онова време Бърч не беше суеверен и поради тази причина не обърна никакво внимание на датата, обаче впоследствие избягваше да предприема нещо важно в съдбоносния шести ден от седмицата, защото случилото се през тази нощ преобърна из основи безметежния живот на селския гробар.

И тъй, в петъчния следобед на 15 април Джордж Бърч се намести на капрата на раздрънканата каруца и подкара своенравния си кон към гробницата, за да натовари ковчега на Матю Фенър. Впоследствие сам ми подшушна, че не бил съвсем трезвен, макар че в онези дни не посягаше толкова често към чашката, както след произшествието в криптата. Просто бе порядъчно развеселен и се забавляваше, пришпорвайки клетото добиче, което пръхтеше, риташе с копита и цвилеше, огласяйки цялата околност. Времето бе хладно и духаше силен вятър, ето защо Бърч искрено се зарадва, когато отвори желязната врата и пристъпи в гробницата, долепена до склона на невисокия хълм, издигащ се насред селското гробище. Царящото във влажното помещение зловоние навярно би накарало всеки нормален човек да сбърчи нос, но нашият гробар не се отличаваше с особена чувствителност и се безпокоеше само за едно — да не обърка ковчезите. Още не бе забравил шумния скандал, разразил се, след като родствениците на Хана Биксби, пожелали да транспортират тленните ѝ останки в гробището на големия град, където се местеха, откриха под надгробния ѝ камък ковчега на съдията Капуел.

В криптата цареше полумрак, ала зрението на Бърч бе добро и той не се насочи към ковчега на Асаф Сойър, макар да изглеждаше досущ като този на Матю Фенър. В интерес на истината първоначално гробарят го бе сковал за Матю, но ковчегът се получи толкова паянтов и недодялан, че в крайна сметка Джордж реши да го бракува. Причината за това се дължеше на неочаквано пробудилата се сантименталност на гробаря — преди пет години, когато бе останал без пукната пара, старият Матю му бе помогнал със своята доброта и щедрост да си стъпи на краката. Бърч направи друг ковчег за Фенър, но понеже бе практична натура, реши да запази стария с надеждата, че все ще успее да го пробута на някого. И когато Асаф Сойър издъхна от ужасна треска, гробарят веднага съзря удобната възможност да се отърве от паянтовата дървения. Сойър никога не се бе радвал на кой знае каква любов от страна на съселяните си, а слуховете за неговата нечовешка отмъстителност, язвителност и злоба бяха безчет. Ето защо сега Джордж избута безцеремонно ковчега му встрани и се заоглежда в търсене на този на Фенър.

Точно в момента, когато погледът му се спря на ковчега на добрия Мат, внезапен порив на вятъра затръшна желязната врата и гробницата потъна в мрак. През тясното прозорче над вратата се процеждаше съвсем малко светлина, а вентилационната шахта на тавана пропускаше само въздух; поради тази причина на гробаря не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и пипнешком да си запробива път към входа на криптата, препъвайки се в разхвърляните из помещението ковчези. Когато пръстите му най-сетне напипаха ръждивата дръжка, в сърцето му се разля неописуемо облекчение, но само миг по-късно от него не остана и следа. Вратата не помръдваше. Ръждивата брава, която Бърч нито веднъж не провери и не смаза, сега му се бе отплатила подобаващо за липсата на елементарни грижи. Старият ѝ механизъм бе заклинил, превръщайки го в затворник в тази крипта, пълна с десетки мъртъвци, и веднага щом гробарят осъзна сериозността на положението си, от гърдите му се изтръгна пронизителен вик. Обаче единственият отклик, който получи, бе враждебното — и като че ли доволно — изпръхтяване на запретнатия в каруцата кон, потропващ с копита пред вратата на гробницата.

Това се случи около три и половина следобед. Благодарение на грубия си прагматизъм, Джордж бързо си даде сметка, че крясъците няма да му помогнат, ето защо се насочи към инструментите си, които — доколкото си спомняше — трябваше да се въргалят някъде из ъглите на помещението. Трудно е да се каже до каква степен дебелокожата му натура е била потресена от този нелеп инцидент, но едно е сигурно — гробарят не хранеше никакви илюзии, че ако по волята на щастливата случайност оттук не минеше някой човек, решил да отдаде почит на покойните си близки навръх Разпети петък, щеше да се наложи да остане затворен тук през цялата нощ… а нищо чудно и за по-дълъг период от време.