Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

За съжаление, никой от инструментите не бе подходящ за задачата, която стоеше пред Бърч. Въпреки това той се опита да отвори вратата с помощта на чук и длето, колкото и да му беше трудно да работи в сгъстяващия се мрак. Какво ли не би дал за фенер или даже една свещичка… Когато се увери, че усилията му няма да доведат до нищо, гробарят започна да се озърта, търсейки друг начин да се изтръгне от неволния си плен. Понеже криптата бе долепена до склона на хълма, тясната вентилационна тръба минаваше през земен пласт с дебелина метър и половина, което обезсмисляше всеки опит да се промъкне оттам. Следователно му оставаше само един изход — продълговатото хоризонтално прозорче над желязната врата, чийто отвор можеше да разшири с помощта на инструментите си. Единственият проблем се коренеше във факта, че спасителното отверстие се намираше прекалено високо, а Джордж не разполагаше със стълба. Отгоре на всичко в стената нямаше никакви ниши или первази, по които да се изкатери и да достигне до прозорчето, отвъд което го очакваше бленуваното спасение.

Докато умуваше над разрешаването на проблема, очите му ненадейно се спряха на разпръснатите из помещението ковчези, чиито очертания едва се различаваха в сумрачната гробница. Ами ако ги използваше вместо стълба? Само трябваше да ги нареди подобаващо. И три ковчега щяха да му стигнат, каза си гробарят, макар че най-сигурно би било да използва четири. Все пак повърхностите им бяха плоски и сравнително равни; можеше да ги постави един върху друг, сякаш са детски кубчета за игра, и да се изкатери върху тях. След кратък размисъл Бърч реши да разположи три ковчега успоредно на стената — те щяха да му служат за основа на цялото съоръжение. Върху тях щеше да намести други четири — два върху два — а най-отгоре да постави последния, превръщайки го в работна площадка. Обнадежден, Джордж си каза, че бе способен да направи всичко това без особени усилия и с лекота да достигне желаната височина. За да улесни задачата си, можеше да сложи в основата на бъдещата конструкция не три, а само два ковчега — така щеше да разполага с повече свободно пространство при градежа и да запази третия ковчег за резерва, в случай че в решаващия момент му потрябва допълнителна опора.

И тъй, пленникът на криптата започна да се труди в гъстия сумрак, като преместваше безцеремонно ковчезите и пет пари не даваше за тленните останки на покойниците, намиращи се вътре в тях. Отдаден единствено на осъществяването на спасителния си план, гробарят разместваше, избутваше, блъскаше и придърпваше ковчезите, издигайки етаж подир етаж миниатюрната си вавилонска кула. По някое време някои от тях зловещо изхрущяха, което му напомни колко набързо и безотговорно ги бе сглобявал, и Бърч стигна до извода, че на върха на съоръжението непременно трябваше да разположи някой от по-здравите и надеждни ковчези, за да имат краката му възможно най-стабилната опора. Може би най-подходящ за целта, прецени гробарят, бе ковчегът на Матю Фенър. Тази мисъл го изпълни с нови сили и той веднага се зае да го открие, като се ориентираше главно пипнешком, защото вече нищо не се виждаше, и съвсем скоро — като по някакво тайнствено чудо — ковчегът сякаш сам попадна в ръцете му.

Кулата вече бе почти готова и Джордж приседна на ръба на едни от ковчезите в основата ѝ, за да си почине малко. Щом си отдъхна, взе инструментите си и внимателно се изкатери най-горе, заставайки срещу тясното прозорче. То бе обрамчено от тухли, ето защо гробарят не се съмняваше, че съвсем скоро ще успее да го разшири достатъчно, за да се провре през отвора. Още при първите удари на чука му запрегнатият в каруцата кон зацвили със странна интонация, в която сякаш се долавяха ту окуражителни, ту насмешливи нотки. И едното, и другото беше уместно, защото усилията на Бърч срещнаха изненадваща съпротива от страна на паянтовата на пръв поглед зидария.

Вечерта неусетно се превърна в нощ, а нашият герой все още се бъхтеше с чука без кой знае какъв резултат. Понеже луната бе закрита от гъсти облаци, той се осланяше изцяло на осезанието си и трябваше да се труди пипнешком, ала въпреки неочакваните спънки беше сигурен, че най-късно до полунощ ще е излязъл на свобода. Без да се терзае от угнетяващи размишления за времето, мястото и съдържанието на ковчезите под краката му, той методично рушеше тухлената преграда, деляща го от спасението. Не след дълго отверстието стана толкова голямо, че той на няколко пъти се опита да се провре през него, при което дървената конструкция под него започваше страховито да се тресе и да проскърцва. Това обаче ни най-малко не го притесняваше; оставаше му съвсем малко работа и скоро пролуката щеше да е достатъчно широка, за да се промуши без никакви затруднения през нея.