Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Някои вярват, че местата и предметите, сред които живеем, имат душа; други не споделят този възглед и го подминават със снизходителна насмешка. Аз няма да вземам ролята на съдия в този спор; просто ви разказах за една Улица.

Според мен няма нищо по-абсурдно от широко разпространеното схващане, че под така нареченото „простодушие“ автоматично се подразбира благоразумие, трудолюбие и добродетел. Ако ви кажа, че действието на разказа, който сте на път да прочетете, се развива в едно спокойно селце, а сюжетът повествува за произшествие, случило се в гробищната крипта с местния гробар — немарлив, грубоват и дебелокож човек — навярно всеки здравомислещ читател ще се настрои за пасторална, забавна и дори комична история. Обаче Бог ми е свидетел, че необикновеният инцидент — за който мога да разкажа едва сега, след кончината на Джордж Бърч — си има своята тъмна страна, пред която бледнеят и най-мрачните и сурови житейски трагедии.

След този инцидент Бърч стана инвалид и през 1881 година смени работата си. Всички, които го познаваха, ще ви кажат, че гробарят никога не навлизаше в подробности за случилото се и всячески се стараеше да избягва тази тема. По подобен начин се държеше и доктор Дейвис — лекуващият го лекар, който също почина преди няколко години. Според хорската мълва физическият недъг на Бърч се появил в резултат на контузия по време на измъкването му от криптата на селското гробище на Пек Вали, където по непредпазливост се затворил и успял да се спаси едва след девет часа с цената на неимоверни усилия. Това бе самата истина, но в тази история имаше и други, доста по-угнетяващи и зловещи обстоятелства, за които той ми разказваше шепнешком, когато изпадаше в състояние на силно алкохолно опиянение. Предполагам, че откровеността му се дължеше на обстоятелството, че все пак бях негов лекар, а след смъртта на стария Дейвис гробарят изпитваше необходимост да общува с някого, пред когото да излива душата си. Той самият бе ерген и всичките му родственици бяха измрели.

Както вече споменах, до 1881 година Джордж Бърч изкарваше прехраната си като селски гробар и майстор на ковчези в гробището на Пек Вали. По своя примитивизъм и коравосърдечие той превъзхождаше и най-наглите представители на своята професия, а хорската мълва му приписваше такива омерзителни деяния, каквито е трудно да си представим в наши дни. Как ли щяха да се почувстват жителите на селцето, ако узнаеха с каква безскрупулност Бърч обираше всички накити и бижута от безжизнените тела на непрежалимите им близки и с какво „благородство“ захвърляше и разместваше покойниците в траурните саркофази и скъпоструващите ковчези? Да, гробарят бе извънредно мързелив, глуповат, безсъвестен и немарлив индивид, но въпреки негативните му качества би било пресилено да го окачествим като „лош“ или „зъл“ човек.

Трудно ми е да реша откъде да подхвана историята на Бърч, защото литературата не е моето поприще и не се смятам за умел разказвач. Като се замисля, всичко започна с необикновено студения декември на 1880 година, когато земята замръзна и селските гробокопачи откриха, че разравянето ѝ на практика е невъзможно. За щастие, Пек Вали не бе голямо селище и смъртността в района не бе особено висока, ето защо бе решено за временен пристан на мъртъвците да послужи специално приспособената за това старинна крипта, издигаща се в центъра на селското гробище.

В тези сурови климатични условия нашият гробар съвсем изпадна в летаргично състояние и задмина по ленивост, нехайство и разпуснатост дори предишното си Аз. Никога преди Джордж Бърч не беше изработвал такива недодялани, паянтови и грубо сковани ковчези. Небрежното му отношение засягаше всички аспекти на работата му — в това число и старовремската гробница, където ковчезите с тленните останки на покойниците се валяха, нахвърляни в ужасен безпорядък, да не говорим за печалното състояние на ръждивата ключалка на масивната желязна врата, която гробарят блъскаше и затръшваше, както му падне.

Накрая дойде пролетта, снеговете започнаха да се топят и усърдно разкопаните от гробокопачите гробове бяха готови да приемат деветимата покойници, търпеливо чакащи своя ред в старинната крипта. Колкото и да ненавиждаше предстоящата процедура по пренасянето и погребването на мъртъвците, една мрачна априлска утрин Бърч трябваше да запретне ръкави и да се залови за работа. Още по пладне обаче гробарят махна ядосано с ръка и се отдаде на почивка, защото проливният дъжд дразнел и бездруго нервния му кон, запрегнат в каруцата, разнасяща покойниците из разкаляното гробище.