Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Когато заспах на походното легло, бях обърнат с гръб към чичо ми и в момента на внезапното си пробуждане съзрях само вратата към улицата, едното прозорче и малка част от пода и тавана. Всичко това се запечата в съзнанието ми с неестествена яркост, която нямаше как да се обясни със сиянието на противните гъби или на процеждащото се през двете прозорчета мъждукане на уличния фенер. Съдейки по сянката, която хвърляхме аз и леглото, източникът на странната жълтеникава светлина без съмнение се намираше някъде зад мен. В ушите ми продължаваше да кънти ужасяващият вик, а обонянието ми бе омерзено от скверното зловоние, изпълнило помещението. Веднага осъзнах, че се случва нещо необичайно, ето защо побързах да се обърна, за да се възползвам от оръжията, които бяхме оставили насочени към огнището. Докато се обръщах, се боях какво ли щях да видя, понеже разбудилият ме вик по всяка вероятност бе нададен от чичо ми, а аз все още не знаех срещу каква опасност предстоеше да се изправим.

Онова, което се разкри пред очите ми, надмина и най-страшните ми опасения. Съществуват ужаси на ужасите и това бе едно от онези средоточия на вселенския кошмар, които природата стоварва само върху малцина злочести и прокълнати окаяници. От осеяния с фосфоресциращи гъби землист под извираше парообразно, болезнено жълто мъртвешко сияние, зад което смътно различавах огнището; тези нечестиви изпарения клокочеха и се кълбяха, образувайки гигантски силует с размитите очертания на получовек-получудовище. Цялата фигура сякаш се състоеше от очи — зли, хищни, вълчи очи — а сбръчканата ѝ насекомовидна глава се източваше в тънка струйка, която се виеше във въздуха и изчезваше в черните недра на огнището. И въпреки че бях съзрял всичко това със собствения си взор, едва впоследствие успях да възстановя в паметта си дяволските ѝ контури. По онова време зловещият силует представляваше за мен само един кълбящ се, безформен облак от фосфоресциращи миазми, който обгръщаше и преобразяваше до състояние на омерзителна пластичност някакъв друг обект, погълнал цялото ми внимание. Този обект беше скъпият ми чичо, доктор Елиху Уипъл; той ме наблюдаваше с неописуема, свръхестествена злоба, докато чертите на лицето му почерняваха и се разплуваха по отвратителен начин, а хищно протегнатите му към мен ръце завършваха с неестествено дълги и закривени нокти, с които се стремеше да ме разкъса в неистовата свирепост на връхлетелия ни ужас.

Само дисциплината ми ме спаси да не изгубя разсъдъка си. Неведнъж се бях подготвял психологически за подобен критичен момент и сега тези тренировки ми се отплатиха. Давайки си сметка, че кълбящото се пред мен зло не е от онази субстанция, на която би могло да се въздейства с огън или химични вещества, аз грабнах модифицираната круксова тръба и изпратих към неизмеримо светотатствената сцена най-силното от ефирните излъчвания, които човек е изтръгвал някога от токовете и флуидите на естеството. Всичко потъна в синкава мъгла, разнесоха се отвратително съскане и грохот и противното жълтеникаво сияние помръкна. Миг по-късно обаче разбрах, че това помръкване е било само временно оптично явление и лъчите на апарата ми не са оказали никакво въздействие върху чудовищната твар.

После, в самия разгар на това демонично зрелище, върху мен се стовари нова порция ужас, която ме накара да закрещя и да се хвърля, препъвайки се и залитайки, към незаключената врата, деляща ме от спасителния покой на тихата и безопасна улица. Трябва да призная, че в този момент изобщо не мислех за неназовимите изчадия, които пусках в нашия свят, нито пък си давах сметка за всички аспекти на последствията от лекомисления ми експеримент. Какво всъщност се случи ли? Сред отровната смесица от жълтеникави и синкави изпарения видях как външният вид на Елиху Уипъл претърпява злокобни изменения — чичо ми сякаш започна да се разтапя, като в хода на този ужасяващ процес върху изпаряващото му се лице се разиграваше такава потресаваща смяна на идентичности, каквато дори най-безумното въображение не би могло да си представи. Той беше едновременно и демон, и тълпа, и гробница, и погребална процесия… На призрачната светлина разплутият му желеподобен лик придобиваше десетки, стотици, хиляди образи — познати и непознати.

Съзрях фамилните черти на рода Харис — на мъже и жени, на възрастни и деца — както и тези на много други хора. Разпознах клетата Руби Харис, чиято изящна миниатюра бях съзирал в един от тукашните музеи, както и изпития лик на стопилата се на стари години Мърси Декстър, каквато я помнех от портрета в дома на Карингтън Харис. Накрая в близост до землистия под, където бе започнала да се образува странна локвичка от зеленикава слуз, пред погледа ми се зареди главозамайваща смесица от чертите на прислужниците и малките деца и на мен ми се стори, че всички тези лица сякаш се бореха помежду си, мъчейки се да се съгласуват в облик, напомнящ добродушната физиономия на моя чичо. Утешавам се с мисълта, че тогава все още не е бил мъртъв и просто се е опитвал да се сбогува с мен. А когато му прошепнах „Сбогом!“, преди да се втурна навън към обятията на нощта, една тънка струйка пара сякаш ме последва през отворената врата чак до окъпаната от дъжда Бенефит Стрийт.