Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Във връзка с предполагаемата среща с противника се запасихме с два вида оръжия. Първото представляваше голяма, специално модифицирана круксова тръба 25 25 Круксова тръба — изобретен от Уилям Крукс (1832-1919) затворен стъклен съд с два изведени навън електрода, от който е изпомпан въздухът. Наричана „първият ускорител на частици“, благодарение да круксовата тръба Вилхелм Рьонтген нрави голямото си откритие — електромагнитното излъчване, наречено от него Х-лъчи и известно днес като „рентгеново лъчение“. — Б.пр. , работеща с две мощни акумулаторни батерии и снабдена с особени екрани и отражатели, в случай че врагът изведнъж се окажеше неосезаем и можеше да бъде поразен само посредством ефирни излъчвания с огромна разрушителна сила. Що се отнася до второто, това бяха две армейски огнехвъргачки, подобни на използваните в Световната война — те щяха да ни послужат, ако съществото бе частично материално и подлежеше на механично унищожение; в съзвучие с вярванията на суеверните селяни, бяхме готови да изпепелим сърцето му. Разположихме тези оръжия в мазето по такъв начин, че хем да са насочени към мястото пред огнището, където се намираше приемащата различни форми плесен, хем и да можем лесно и бързо да ги достигнем от походното легло и столовете. Между впрочем, както през деня, когато подреждахме мебелите и апаратурата си, така и вечерта, когато пристъпихме към непосредственото дежурство, прословутото петно почти не се забелязваше и аз сериозно се усъмних дали изобщо го бях виждал в по-ясно изразена форма, но още в следващия миг си припомних старинните предания.

Нощното ни бдение започна точно в десет вечерта и с напредването на времето не забелязахме никакви важни за нас промени. На слабата светлина от мокрите от дъжда улични фенери и едва забележимото сияние на противните гъби можехме да различим влажните каменни стени, покрития с белезникава плесен землист под, прогнилите дървени скамейки, столове и маси, минавали някога за мебели, масивните греди и трегери на тавана, старото каменно стълбище с дървени перила и зейналата паст на огнището, сред които се мъдреха нашите два стола и походно легло.

Оставихме вратата към Бенефит Стрийт отключена, в случай че не успеем да се справим с враждебното явление и се наложеше да се спасяваме с бягство. Предполагахме, че постоянните ни нощни дежурства, рано или късно, ще провокират стаеното тук зло и ние ще можем да се справим с него, като преди това ще имаме възможност добре да го разгледаме и да вникнем в същността му. Естествено, нямахме никаква представа колко време ще ни потрябва, докато пробудим и унищожим пагубното присъствие. Давахме си сметка, че начинанието ни съвсем не е безопасно, ала все пак смятахме, че рискът си заслужава, и нямахме никакво намерение да се обръщаме към друг за помощ, защото така щяхме да дискредитираме както мисията, така и себе си. В такова настроение седяхме и си говорехме, докато чичо ми не започна да клюма и аз използвах случая да му напомня, че е време за двучасовата му почивка.

Самотното ми бдение в първите часове след полунощ — самотно, защото онзи, който бодърства в присъствието на спящ, е по-сам, отколкото очаква — бе съпроводено от известно безпокойство. Елиху Уипъл дишаше тежко, акомпанираше му дъждът отвън, а акцентите поставяше изнервящото капене някъде от вътрешността на влажното мазе. Унило разглеждах старите тухлени стени на мъждукащата светлина от уличните фенери и призрачното сияние на изродените гъби. Когато от нездравата атмосфера наоколо започна да ми прилошава, открехнах вратата и започнах да съзерцавам мократа улица, пълнейки жадно дробовете си със свежия нощен въздух. Както и преди, не се случваше нищо, което да възнагради бдението ми, ето защо започнах често да се прозявам, поддавайки се на налегналата ме умора.

Ала ето че сънливостта ми най-неочаквано бе прогонена от внезапното движение, което долових с крайчеца на окото си откъм походното легло. Веднага погледнах натам и видях, че чичо ми се бе размърдал в съня си. Това не беше нещо ново — още след първия половин час сънят му бе станал неспокоен — ала сега и дишането му беше доста неравномерно и накъсано. Понеже се бе обърнал с гръб към мен, минах от другата страна на леглото и осветих спящия с фенерчето си, за да видя дали не му е станало лошо. От онова, което зърнах, ме побиха тръпки, въпреки че не беше нито плашещо, нито свръхестествено. Най-вероятно реакцията ми се дължеше на зловещата слава на влажното мазе, както и на характера на тайнствената ни мисия. Какво точно видях ли? Лицето на чичо ми, което обикновено се отличаваше с онези доброта и спокойствие, присъщи на благовъзпитаните джентълмени, сега бе изкривено и деформирано, без съмнение, под влияние на странните сънища, провокирани от спецификата на мястото, където се намирахме. Изражението му отразяваше борба на най-разнообразни емоции и точно това разнообразие ме разтревожи най-силно. Отворил широко очи, Елиху Уипъл ловеше жадно въздуха с уста и се мяташе на походното легло, но не това бе най-обезпокоителното; бях поразен от обстоятелството, че скъпият ми чичо изглеждаше не като един, а като много хора едновременно, и по някакъв странен начин сякаш се беше отчуждил от самия себе си.