Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Зачудих се дали запознатите с тези предания са знаели за зловещата им връзка с нещо друго, а именно — за страховития Жак Руле 24 24 Жак Руле наистина е съществувал. Роден през 1563 година, той още приживе става известен като Върколака от Анже. Залавят го след убийството на петнайсетгодишно момче в гората край Код, точно както Лъвкрафт го описва: целият в кръв, с парчета плът под неимоверно дългите му и остри нокти. В съда заявил, че можел да се преобразява във вълк с помощта на специален мехлем, приготвен от родителите му. — Б.пр. от Код, осъден на смърт през 1598 година, но впоследствие помилван и затворен в лудница… Той бил открит в гората, целият в кръв и късове човешка плът, малко след като два вълка разкъсали и убили малко момче. Според очевидците единият от хищниците избягал невредим от вледеняващата кръвта сцена. Звучи като приказка, която бабите обичат да разказват вечер на непослушните си внучета, нали? Но ако името на персонажа и мястото на действието бяха нещо повече от случайно съвпадение? След кратък размисъл стигнах до извода, че жителите на Провидънс едва ли са били наясно с нея, защото в противен случай щяха да предприемат доста по-драстични мерки. Възможно ли бе нещо друго да е довело до безредиците, заличили френското семейство от лицето на земята?

Започнах да посещавам сградата на Бенефит Стрийт все по-често и по-често, обследвайки нездравата растителност в градината, стените на зданието и всеки сантиметър от землистия под на мазето. Карингтън Харис откликна на молбата ми и ми даде ключ за неизползваната врата, водеща от сутерена направо на улицата; направих го, защото исках да имам директен достъп до външния свят, вместо да минавам по старото неосветено каменно стълбище и коридора на първия етаж, извеждащ до парадния вход. Именно там, в мазето, където зловредното влияние беше най-силно, аз прекарах безброй следобедни часове, надзъртайки във всяко ъгълче, ала усилията ми така и не бяха възнаградени от някакви нови находки.

Най-накрая, по съвет на чичо ми, реших да направя оглед и след залез-слънце. Една бурна нощ лъчът на фенерчето ми тъкмо обхождаше необичайните петна върху покрития с плесен землист под и уродливите, озарени от мъртвешки бледото сияние гъби, когато ми се стори, че съзирам очертанията на изгърбен силует сред белезникавите налепи. Това беше същата фигура, която бях видял и като малко момче. Този път обаче контурите ѝ бяха поразително ясни и отчетливи и докато я гледах, аз отново забелязах надигащото се над земята мержелеещо се изпарение, което ме беше ужасило в онзи дъждовен ден преди толкова много години.

Приличаше на слабо фосфоресциращ облак жълтеникави пари или призрачна мъгла, който бавно се кълбеше и приемаше различни смразяващи форми, докато не се източи и изчезна в черната паст на студеното огнище, оставяйки скверно зловоние подире си. Бях потресен от видяното, а натрупаната до този момент информация за страшната къща още повече засилваше ужаса ми. Въпреки това се зарекох да не напусна поста си и продължих да наблюдавам, неспособен да се отърся от усещането, че кошмарното неведомо присъствие също се взира хищно в мен. Щом разказах за преживяването си на чичо ми, той бе силно впечатлен и след няколко часа на напрегнат размисъл взе ясно определено и радикално решение. Двамата щяхме да направим всичко възможно, за да проучим — и ако е по силите ни, да унищожим — ужаса, обсебил този дом.

Планът ни беше всяка нощ да дежурим в потъналото в плесен мазе. В сряда, 21 юни 1919 година, с разрешението на Карингтън Харис (когото не бях уведомил за истинските ни намерения), двамата с чичо ми занесохме в сутерена два стола, едно походно легло и няколко специални научни прибора. После облепихме прозорците с хартия, заключихме вратата към мазето, за да не открадне някой високочувствителната апаратура, с която се бяхме сдобили тайно и на изключително висока цена, и напуснахме сградата. Същата вечер щяхме да се върнем, като възнамерявахме до определен час да будуваме и двамата, след което всеки от нас да дежури по два часа, докато другият си почива на походното легло.

Благодарение на своите лидерски качества и невероятната си експедитивност Елиху Уипъл успя да се сдобие с нужните ни приспособления и пособия от лабораторията на университета „Браун“ и оръжейницата на Кранстън Стрийт. Неизчерпаемият запас от енергия и жизнени сили на този осемдесетгодишен джентълмен не спира да ме изненадва и до днес и аз съм сигурен, че ако не беше онова ужасно произшествие, чичо ми все още щеше да е жив. Само двама души знаеха какво всъщност се случи — Карингтън Харис и моя милост. Нямаше как да не разкажа истината пред Харис, понеже той бе законният собственик на имота и имаше право да знае всичко за него. Освен това вече го бяхме уведомили за нашия експеримент и след печалния инцидент с Елиху Уипъл реших, че само Карингтън може да ме разбере и да ми помогне да направя необходимите публични разяснения. Когато чу историята ми, наследникът на фамилията пребледня като брашно; обаче се съгласи да ми окаже съдействие и сам се увери, че къщата вече е съвсем подходяща за живеене.