Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Уилям Харис-младши вече бил напълно убеден в нездравословната атмосфера на семейния дом и решил да предприеме съответните мерки. Той наел няколко стаи в новооткритата странноприемница „Маншън Хаус“ и поръчал строежа на нова, още по-хубава къща на Уестминстър Стрийт, в стремително разрастващата се част на града от другата страна на Грейт Бридж. Именно там през 1785 година дошъл на бял свят синът му Дюти. Семейството живяло в новия си дом до момента, в който попълзновенията на търговията не го принудили да се върне на Енгъл Стрийт от другата страна на реката, в новия жилищен район Ийст Сайд, където близо век по-късно — през 1876 година — Арчър Харис (за когото ще стане дума малко по-късно) построил своята пищна, но безвкусна резиденция с четирискатен мансарден покрив. Уилям и Фиби починали през 1797-а, по време на епидемията от жълта треска, и Дюти намерил подслон при своя братовчед Ратбоун Харис, син на Пелег.

Той бил практичен човек и отдал къщата на Бенефит Стрийт под наем — въпреки желанието на Уилям да остане необитаема. Според Ратбоун трябвало да се направи всичко възможно, за да се осигури максимално висок доход за издръжката на подопечния му. Поради тази причина не обръщал никакво внимание нито на честите случаи на заболявания и смърт, в резултат на които обитателите на сградата се сменяли с обезпокоителна бързина, нито на нарастващата враждебност към имението от страна на гражданите. Вероятно е изпитал само лека досада, когато през 1804 година градските власти разпоредили дезинфекция на имота със сяра, катран и камфор. Причината да бъде взето това решение се дължала на епидемията от треска в града, която вече взела няколко жертви, както и на масово разпространените слухове, че постройката на Бенефит Стрийт е един от източниците на заразата.

Що се отнася до самия Дюти, съдбата на къщата не го вълнувала особено, защото, щом достигнал пълнолетие, той станал моряк и служил с отличие на военната шхуна „Виджилънт“ под командването на капитан Кахуун във войната от 1812 година 18 18 Става въпрос за Британско-американската война от периода юни 1812 — февруари 1815 г., наричана от американците „Втората война за независимост“. — Б.пр. . След приключването на бойните действия Дюти се завърнал цял и невредим и през 1814-а се оженил. На 23 септември следващата година му се родил син, който той нарекъл Уелкъм; същата нощ се разразила свирена буря и водите на залива наводнили половината град, при което един шлюп 19 19 Тримачтов ветроходен кораб с право стъкмяване на платната. — Б.пр. бил завлечен нагоре по Уестминстър Стрийт и мачтите му едва не почукали по прозорците на семейство Харис, сякаш приветствали новородения моряшки син.

Ала Уелкъм не надживял баща си, понеже загинал геройски през 1862 година в битката при Фредериксбърг 20 20 Голямо сражение от Американската гражданска война, протекло между 11 и 15 декември 1862 г. в околностите на град Фредериксбърг, шата Вирджиния, между армията на Конфедерацията, предвождана от генерал Робърт Лий, и Съюзната армия на Потомак на генерал Амброуз Бърнсайд, завършила с тежко поражение на Съюза. — Б.пр. . Единственото, което той и синът му Арчър знаели за страшната къща, било, че този имот е, чисто и просто, едно ненужно бреме, невъзможно за даване под наем поради своята старост, занемареност и неприятна миризма. Всъщност сградата така и не била дадена под наем след една фрапираща върволица смъртни случаи (последният от които — през 1861-ва), потънали в забвение покрай войната. Карингтън Харис, единственият наследник на рода от мъжки пол, смяташе пустеещата къща за живописен обект на хорската мълва и нищо повече… поне докато не му разказах за експеримента си. И ако преди бе възнамерявал да събори зданието и да построи на мястото му многоетажна жилищна сграда, след разговора ни реши да го запази, да прокара водопровод и да го даде под наем. Едва ли трябва да добавям, че след ремонта бързо си намери наематели. Кошмарът най-сетне бе приключил — веднъж завинаги.

След тази пространна хроника, изпъстрена с множество дати и събития, не е трудно човек да си представи какво силно впечатление ми оказа семейната история на рода Харис. През цялото време, докато събирах гореизложените сведения, не можех да се отърся от натрапчивото усещане за нечие неведомо зло присъствие, свързано не толкова с фамилията, колкото с къщата. Подозренията ми се потвърждаваха и от многобройните допълнителни свидетелства, събирани усърдно от чичо ми, сред които се открояваха шушукани между слугите предания, вестникарски изрезки, копия от смъртни актове, издадени от тогавашните лекари, и всякакви подобни неща. Едва ли бих могъл да приложа целия този материал в настоящото си изложение, понеже Елиху Уипъл бе страстен и неуморим колекционер на всичко старинно, ето защо ще се спра само на най-важните — и потвърдени от няколко източника — моменти.