Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Безпокойството и тревогата ми нарастваха и аз едва запазвах присъствие на духа. Усещах, че се намирам съвсем близо до неведомата твар. Ненадейно лопатата ми се удари в нещо не толкова твърдо като черната земя. Инстинктивно потреперих и понечих да се измъкна от изкопа, чийто ръб вече стигаше до брадичката ми. Обаче се овладях, стиснах зъби и разрових внимателно влажната почва под светлината на фенерчето ми. Показа се някаква гладка и лъскава повърхност, наподобяваща рибешка кожа. Не знам защо, но в съзнанието ми веднага изникна странната асоциация с полуразложено, съсирено желе. След като разчистих още малко пръст, пред погледа ми се разкри обширна област с що-годе цилиндрична форма; нещо като огромен синкавобял кюнец, прегънат на две, чийто диаметър в най-широката му част достигаше шейсет сантиметра. Още няколко движения с лопатата и аз излетях като куршум от ямата, тласкан от неистовия импулс да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази мерзост. Без да се замислям, подхващах една след друга грамадните бутилки с киселина, накланях ги и изливах съдържанието им в изкопа с трескава бързина — върху онази страшна, неназовима аномалия, чийто исполински лакът току-що бях съзрял.

Заслепяващият вихър от зеленикавожълти изпарения, който изригна като гейзер от черните дълбини, никога няма да изчезне от паметта ми. И до днес жителите на околността си спомнят за „жълтия ден“, когато над река Провидънс — там, където се изхвърляха фабричните отпадъци — се издигнал огромен скверен облак от отвратителна жълтеникава пара, ала само аз знам колко грешат по отношение на източника на тези изпарения. Разказват още и за някакъв чудовищен рев, проехтял по същото време я от някой повреден водопровод, я от подземния газопровод… обаче нямам никакво намерение да разсейвам заблудата им. Думите не са в състояние да опишат пелия този ужас и все още нямам рационално обяснение как така останах жив. След изпразването на четвъртата бутилка с киселина бях изгубил съзнание, навярно защото злотворните изпарения бяха започнали да проникват през противогаза ми, но щом дойдох на себе си, видях, че от ямата вече не се издигат отровни миазми.

За всеки случай излях в изкопа и последните две стъкленици. Липсата на каквато и да е видима промяна в обстановката ме наведе на мисълта, че спокойно мога да се заема със запълването на ямата. Работих чак до среднощ, но се чувствах напълно спокоен и нищо не ме безпокоеше. Ужасът окончателно бе напуснал къщата. Влагата в мазето вече не излъчваше предишното зловоние, а гнусните фосфоресциращи гъби бяха изсъхнали, превръщайки се в безобиден мръсносив прашец, посипал пода като пепел. Един от най-невъобразимите кошмари, връхлитали крехкия ни триизмерен свят, бе изчезнал навеки, и ако съществуваше такова място като Ад, то той със сигурност бе приел в лоното си скверната душа на омерзителното изчадие. Когато и последната порция пръст бе върната на мястото ѝ, аз захвърлих лопатата и пролях първата от многобройните си сълзи в памет на скъпия ми чичо.

Следващата пролет в градината пред къщата не поникна никаква съмнителна растителност. Нямаше и следа от високата, неестествено бледа трева и уродливите като нощен кошмар плевели. Малко по-късно Карингтън Харис обяви, че дава сградата под наем и веднага се намериха кандидати. Както и преди, това място все още е обвеяно в пленителна тайнственост за мен, ала сега в тази тайнственост няма нищо страховито или злокобно. Чувството на облекчение, което в момента изпитвам, навярно ще бъде заменено от носталгична тъга, когато някой ден съборят къщата и издигнат на нейно място лъскав еснафски магазин или многоетажно жилищно здание. Старите дървета в градината, които всички смятаха за безплодни, се окичиха с малки сладки ябълки, а миналата година птиците за първи път от незапомнени времена свиха гнезда сред причудливите им клони.

Разказват, че в Ултар, отвъд река Скай, никой не смее да убие котка. Склонен съм да вярвам в това, особено докато гледам как котаракът ми мърка и се протяга пред огнището. Котките са тайнствени, енигматични създания; нещо повече — те са близки до онези, които хората вече не могат да видят. Котката е душата на античния Египет и пази спомена за отдавна забравените градове в Мерое и Офир 27 27 Мерое — град на територията на Северен Судан, някогашна столица на древното царство Куш, чиито пирамиди (макар и по-малки и с доста по-стръмни стени от египетските) и до днес привличат интереса на туристите; Офир — митична страна, за която се разказва в Библията, богата на злато, скъпоценни камъни и всякакви съкровища. — Б.пр. . Тя е родственик на властелините на джунглите — тигрите, лъвовете и леопардите — и наследник на най-мрачните и зловещи тайни на доисторическа Африка. Сфинксът с неин братовчед и говори езика ѝ, ала котката е по-древна от него и помни дори това, което той не знае.