Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Така и не разбрах какво е станало с тях — поклати глава той. — Загърбих всичко. Не се върнах нито веднъж, докато съществуваше каквато и да било възможност да са живи. Щеше да е твърде непоносимо за мен. — Погледът му се плъзна надолу по страницата.

— Джеси Томпсън, от която получих къщата, е последната ми пряка потомка — каза Бил. — Майчината ми линия също се е заличила с годините, докато накрая са останали само Лаудермилк, които се явяват единствените ми далечни родственици. Но Джеси действително е потомка на сина ми Том, а Сара, доколкото ми е известно, се е омъжила през 1881 г. Имала е четири деца, но едното от тях починало при раждането.

Вече нямах сили дори да го гледам и обърнах глава към прозореца. Навън валеше. Баба обожаваше тенекиения си покрив и когато се наложи да го поправим, така и не сложихме керемиди, а нови ламаринени листи. Барабаненето на дъжда бе един от най-приятните и успокояващи звуци, които познавах. Но не и тази нощ.

— Виж, Суки — каза Бил и посочи с пръст едно от имената. — Дъщерята на моята Сара, кръстена Карълайн, като баба си, се е омъжила за един от братовчедите си, Матю Филипс Холидей. Нейното второ дете се е казвало Карълайн Холидей. — Лицето му грееше от вълнение.

— Значи старата госпожа Белфльор е твоя праправнучка.

— Да — отвърна той и поклати глава, сякаш сам не можеше да повярва.

— Тоест Анди… — продължих аз, макар че мозъкът ми не го побираше, — е твой… господи… прапраправнук. А Порша…

— Да — каза той, вече не толкова усмихнат. Нямах представа какво да кажа, затова — като никога — просто замълчах. Минута по-късно ме сполетя усещането, че най-добре би било да се изпаря, затова се опитах да се промъкна покрай него, за да изляза от тясната кухня.

— Имат ли нужда от нещо? — попита той и ме улови за китката.

Добре. Няма да се изпарявам.

— Имат нужда от пари — отвърнах незабавно. — Не можеш да разрешиш личните им проблеми, но е факт, че са бедни като църковни мишки. Старата госпожа Белфльор категорично отказва да продаде къщата, а имотът е огромен и поглъща всичките им доходи.

— Толкова ли е горда?

— Не си ли личи по тона й? Нали чу съобщението? — казах аз и го погледнах изпод вежди. — Очевидно се предава по наследство.

Сега, когато вече знаеше, че може да помогне с нещо на наследниците си, на Бил му стана някак по-леко. Знаех, че поне няколко дни ще мисли само за това, и нямах намерение да му се сърдя. Но ако решеше да поеме грижата за Анди и Порша като свое постоянно задължение, едва ли щях да го приема безропотно.

— А защо досега изпитваше неприязън към името Белфльор? — попитах аз и сама се изненадах от въпроса си.

— Нали си спомняш, че веднъж говорих за войната в клуба на баба ти, „Потомците на геройски загиналите“?

— Да, разбира се.

— Тогава разказах историята за ранения войник, който викаше за помощ, сещаш ли се?… И как приятелят ми, Толивър Хъмфрис, се опита да го спаси?

Кимнах.

— Толивър загина тогава — мрачно каза Бил. — А раненият войник продължаваше да вика за помощ дори след смъртта му. През нощта все пак успяхме да го измъкнем. Казваше се Джебедая Белфльор. Седемнайсетгодишен.

— Господи! И до ден-днешен не си знаел нищо друго за рода Белфльор?

Бил кимна.

Искаше ми се да кажа нещо, което да подхожда за случая. Нещо важно и сериозно… за кръговрата на живота, за подвига и саможертвата.

Така и не измислих нищо, затова направих още един опит да изляза. Бил хвана ръката ми и ме придърпа към себе си.

— Благодаря ти, Суки.

Това беше последното нещо, което очаквах да каже.

— Защо?

— Защото ме накара да направя нещо добро, без да очаквам отплата.

— Бил, как бих могла да те накарам да направиш каквото и да било?

— Накара ме да мисля като човек… накара ме да се почувствам така, сякаш все още съм жив.

— Но доброто, което правиш, идва от самия теб, а не от мен.

— Аз съм вампир, Суки. И то от векове. А човек съм бил съвсем за кратко. Неведнъж съм те разстройвал. Честно казано, понякога изобщо не те разбирам, защото отдавна вече не съм човек и невинаги ми е приятно да си припомням какво е да си човек. Има моменти, в които изобщо не искам да се сещам за това.

Думите му ме стиснаха за гърлото.

— Не знам дали греша, или съм права, но не бих могла да постъпя иначе — казах аз. — Щях да съм много нещастна, ако те нямаше в живота ми.

— Ако нещо се случи с мен — каза Бил, — трябва да отидеш при Ерик.

— Не го казваш за пръв път — отвърнах. — Ако нещо се случи с теб, не е нужно да ходя при когото и да било. Аз съм голям човек. Знам какво искам и как трябва да постъпвам. Ти просто гледай да не ти се случи нищо.