Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Ако парфюмът ти ухаеше така, щях да те схрускам.

— Ти вече опита.

— Щях да повторя.

— Не, нямаше да го понеса. — Налях си чаша кафе и вперих поглед в тортата. — Дори не съм предполагала, че знае къде живея.

Бил натисна бутона на телефонния секретар.

— Госпожице Стакхаус — чу се гласът на възрастна дама с аристократичен южняшки акцент. — Почуках на вратата, но сигурно сте били заета. Оставих една шоколадова торта за вас… не знаех как другояче да ви се отблагодаря за онова, което — по думите на Порша — сте сторила за внука ми Андрю. Хората се изказват доста ласкаво за моите торти. Надявам се да ви хареса. Ако някога имате нужда от нещо, просто ми се обадете. Ще се радвам да ви бъда от полза.

— Не каза името си — отбеляза Бил.

— Карълайн Холидей Белфльор очаква от всички да знаят коя е.

— Кой?

Вдигнах поглед към Бил, който стоеше прав до прозореца. Аз седях на кухненската маса и пиех кафе от порцеланова чашка на цветенца.

— Карълайн Холидей Белфльор.

Бил пребледня като платно. После пристъпи напред и се стовари на стола до мен.

— Суки, направи ми услуга, моля те.

— Разбира се. Какво има?

— Изтичай до вкъщи и донеси Библията, която ще откриеш в стъкления бюфет в антрето.

Изглеждаше толкова развълнуван, че веднага грабнах ключовете и се качих в колата направо по халат. Едва ли щях да срещна някого в четири сутринта.

Влязох в къщата на Бил и открих Библията точно там, където ми каза. Свалих я от полицата много внимателно. Изглеждаше доста стара. В старанието си да не я изпусна едва не се препънах по стълбите към вкъщи. Бил седеше в същата поза, в която го бях оставила. Положих Библията на масата и той дълго я гледа, без да помръдне. Започнах да се чудя дали изобщо ще събере сили да я докосне, но стоях и чаках търпеливо. Най-после ръката му се протегна и белите му пръсти погалиха позлатените букви и протритата кожена подвързия.

Бил внимателно отвори книгата. На първата страница имаше родословно дърво с множество имена, изписани с избледняло мастило и няколко различни почерка.

— Това съм го писал аз — прошепна той. — Ето тези тук… — Бил посочи няколко реда от написаното.

Сърцето ми биеше учестено. Придърпах стола си по-близо и положих длан върху рамото му, за да запазя връзката му с настоящето. Едва успявах да разчета почерка.

Уилям Томас Комптън, бе написал някой от родителите му. Роден на 9 април 1840 г. И после, с друг почерк: Починал на 25 ноември 1868 г.

— Имаш рожден ден! — изтърсих аз възможно най-голямата глупост. За пръв път ми минаваше през ум, че Бил може да има рожден ден.

— Бях вторият син в семейството — каза той. — И единственият, който успя да порасне.

Спомних си, че Робърт, по-големият брат на Бил, бе починал на дванайсетгодишна възраст, а други две бебета — няколко месеца след раждането си. А тук, под пръстите на Бил, бе записано всяко раждане и всяка смърт.

— Сара, сестра ми, умря бездетна. — И това си спомнях. — Годеникът й загина във войната, съвсем млад. Всички млади мъже умряха по време на войната. Оцелях единствено аз, за да умра по-късно. Това е датата на смъртта ми, поне според семейството ми. Написана е с почерка на Сара.

Здраво стисках устни, за да не издам и звук. Гласът на Бил и начинът, по който докосваше Библията, ме караха да изпитвам дълбока тъга. Очите ми плувнаха в сълзи.

— Това е името на съпругата ми — каза той още по-тихо.

Наведох се да прочета. Карълайн Изабел Холидей. Стаята внезапно се завъртя пред очите ми. Нима беше възможно?

— Имахме и деца — добави той. — Имахме три деца.

И техните имена бяха там. Томас Чарлз Комптън, р. 1859 г. Значи съпругата му е забременяла веднага след сватбата им.

А аз никога нямаше да имам бебе от Бил.

Сара Изабел Комптън, р. 1861 г. Кръстена на леля си, сестрата на Бил. Родена по времето, когато Бил е заминал на фронта. Лий Дейвис Комптън, р. 1866 г. Роден след завръщането на Бил у дома. Починал през 1867 г. — написано с друг почерк.

— В онези години децата мряха като мухи — прошепна Бил. — След войната бяхме толкова бедни, че… нямаше никакви лекарства.

Искаше ми се да изляза от кухнята и да избавя Бил от тъжното си хлипане, но осъзнах, че щом той намира сили за тези мъчителни спомени, трябва да го направя и аз.

— А другите две деца? — попитах.

— Те оцеляха — отвърна той и напрежението по лицето му леко се разсея. — Но аз не се задържах дълго край тях. Том бе само на девет, когато умрях, а Сара — на седем. Сара имаше руси коси, като майка си. — По устните му пробяга усмивка. За пръв път се усмихваше така. Изглеждаше почти като човек. Сякаш в кухнята ми седеше някой друг, а не Бил, вампирът, с когото се бях любила допреди по-малко от час. Извадих една салфетка от кутията и избърсах сълзите си. Бил също плачеше, затова безмълвно подадох една и на него. Той изненадано я погледна, сякаш очакваше да види нещо различно — може би носна кърпа с монограм? Попи сълзите си и салфетката стана розова.