Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Това бе чиста форма на лудост. От менадата се изливаше безумна ярост, разрушителна похот, върховна гордост. Мощното й оръжие ме покоси едновременно с останалите гости; мятах се, ритах и блъсках, а безумието на Калисто проникваше в мозъците им. Исках да вия в един глас с тях, но ръката на Ерик здраво притискаше устата ми. Ухапах го и засмуках кръвта му, а той изстена от сладката болка.

Това продължи още и още — вой и крясъци, последвани от ужасяващи хрипкави звуци. Кучето скимтеше, свито на топка в краката ни.

И внезапно всичко свърши.

Почувствах се като марионетка, чиито конци са били отрязани с един замах, и омекнах в ръцете на моите спасители. Бил ме взе на ръце и аз отново се озовах върху капака на колата. Отворих очи и срещнах погледа на менадата. Усмихваше се, подгизнала в кръв. Сякаш някой беше излял кофа с червена боя върху главата й. Кръвта капеше от косата й, лъщеше по всеки сантиметър от голото й тяло и изпълваше въздуха с онзи особен метален мирис.

— Може да се каже, че и ти взе участие във веселбата — каза тя с благ и тънък като флейта глас. Пристъпваше съвсем внимателно, като след обилна вечеря. — Е, почти. За пръв път виждам как някой обезумява от чуждата лудост. Много забавно!

— Забавно за теб, може би — изстенах аз. Кучето ме гризна по крака в опит да затвори голямата ми уста. Тя го изгледа отвисоко.

— Сам, миличък! — измърка тя. — Прости ми, но трябва да тръгвам.

Кучето вдигна към нея умните си очи.

— Прекарахме незабравими нощи с теб в тези гори — каза тя и го погали по главата. — Тичахме на воля, отдадохме се на лов… и други приятни занимания.

Кучето радостно размаха опашка.

— Но вече е време да си ходя, скъпи мой. По света има още много гори и още много хора, които имат нужда от урок. Не мога да им позволя да ме забравят. Длъжници са ми — гласът й звучеше някак сито и доволно. — Дължат ми безумие и смърт.

— И бавно се запъти към гората.

— В края на краищата — обади се тя през рамо, — ловният сезон не може да продължава вечно.

Дори и да исках да видя какво се е случило на верандата, нямаше как да го направя. Бил и Ерик изглеждаха втрещени, а видиш ли двама втрещени вампири, по-добре не любопитствай.

— Ще се наложи да изгорим къщата — обади се Ерик от няколко метра разстояние. — Калисто не си мръдна пръста да почисти след себе си.

— Редовно й се случва — отвърна Бил. — Така поне съм чувал. Нима си очаквал нещо друго от едно безумно същество?

— Ами, не знам — изпъшка Ерик, сякаш вдигаше нещо тежко. После се чу глух удар. — Виждал съм не един или двама абсолютни безумци, които обаче пипат доста чисто.

— Прав си — каза Бил. — Не трябва ли да оставим един-двама на верандата?

— Кои по-точно? Можеш ли да ги разпознаеш?

— И тук си прав. Рядко се случва да се съгласявам с теб толкова често.

— Тя сама ми се обади и помоли за помощ — смени темата Ерик.

— Добре. Но нали помниш какво се споразумяхме?

— Как бих могъл да забравя?

— Напомням ти, че Суки ни чува в момента.

— Няма проблем — засмя се Ерик. А аз гледах нагоре и се чудех за какво точно спореха. За територии? Аз да не съм Русия, че да ме спечели по-силният диктатор? Сам си почиваше до мен, чисто гол, възвърнал човешкия си облик. Свръхсъществата не усещаха студ. Точно в този момент изобщо не ми пукаше кой е гол и кой — облечен.

— Тук има жив човек! — извика Ерик.

— Тара! — извика след него Сам.

Тара изпълзя надолу по стълбите и хукна към нас. Прегърна ме силно и се разплака. Аз събрах сили, притиснах я до себе си и я оставих да хълца на воля. Все още носех униформата на Дейзи Дюк, а тя — бельото си с цвят на пожарна кола. Приличахме на две големи бели водни лилии в студено езеро.

— Дали няма да се намери някое одеяло вътре? — обърнах се аз към Сам и той веднага изтича към къщата. След минута се върна и ни наметна с чисто одеяло. Интересно ми беше да го огледам както отзад, така и отпред, не мога да си кривя душата.

— Май няма да се мре тази вечер — измърморих.

— Какви ги приказваш? — попита Сам. Не изглеждаше особено изненадан от тазвечерните събития.

Нямаше как да му призная, че съм била впечатлена от голия му задник, затова побързах да сменя темата:

— Как са Яйцето и Анди?

— Все едно слушам радио — каза Тара ни в клин, ни в ръкав и започна да се кикоти. Тръпки ме побиха от гласа й.

— Още стърчат там, където тя ги остави — уведоми ни Сам. — Стоят и зяпат в една точка.

— Стоят… и зяпат… — затананика Тара мелодия на Елтън Джон.