Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Кучето впери очи в пистолета и взе да ръмжи с оголени зъби.

— Назад, куче! Чиба! — извика Анди.

Ако успеех да задържа Анди неподвижен за около минута, вампирите щяха да го хванат. Опитах се мислено да разиграя последователността на движенията. Първо хващам пистолета му с две ръце и го вдигам нагоре. После… Но ако Анди продължаваше да ме държи по този начин, изобщо нямаше да е лесно.

— Не, по дяволите… — изруга Бил. Погледнах го и се стреснах. Очите му втренчено гледаха някъде зад гърба на Анди.

— Охо, я да видим кого държат тук като малко лисиче! — обади се познат глас.

Само това ми липсваше!

— Пощенското ми гълъбче! — Менадата заобиколи Анди и застана от дясната му страна. Тази вечер изглеждаше чиста и не носеше никакви дрехи.

Очевидно виковете на Анди бяха прекъснали любовната й среща със Сам. Сплъстената й черна коса се спускаше чак до бедрата й. Не изглеждаше измръзнала. Всички останали (с изключение на вампирите) вече потраквахме със зъби. Бяхме се наконтили като за оргия, а не като за поход в планината.

— Здравей, гълъбче — поздрави ме менадата. — Предишния път съм забравила да ти се представя, както ми припомни моят кучешки приятел. Казвам се Калисто.

— Здравейте, госпожице Калисто — отвърнах аз. Можех и да й кимна, ако Анди не ме стискаше толкова силно.

— Кой е този отчаян смелчага? — попита Калисто и пристъпи още по-близо.

Нямах никаква представа какво точно правеше Анди, но всички на верандата изглеждаха уплашени до смърт. С изключение на Ерик и Бил. Двамата стояха встрани от хората, което не предвещаваше нищо добро.

— Това е Анди Белфльор — изхриптях. — Човекът има проблем.

Менадата направи още една крачка към нас и мен ме побиха тръпки.

— За пръв път през живота си виждаш такава като мен, нали? — обърна се тя към Анди.

— Да — отвърна той. Звучеше като омагьосан.

— Красива ли съм?

— Да — каза той без никакво колебание.

— Заслужавам ли лепта?

— Да — отвърна той.

— Обожавам пиянството, а ти си много пиян — засмя се Калисто. — Обичам плътските удоволствия, а тези хора преливат от похот. Това място ми допада.

— Ами… хубаво — колебливо рече Анди. — Но един от тях е убиец и аз трябва да разбера кой е.

— Не е само един — измърморих аз. Анди отново ме раздруса, сякаш за да ми припомни кой командва парада. Започваше да ми писва.

Менадата се протегна и нежно погали лицето ми. Ръката й миришеше на пръст и вино.

— Ти не си пияна.

— Не съм.

— И не си участвала в плътските забавления.

— Още не е късно — отвърнах.

Тя се засмя. Смехът й беше писклив и рязък. И много продължителен.

Анди отслаби хватката си. Близостта на менадата го караше да губи почва под краката си. Не знам как изглеждаше тя в очите на хората от верандата, но Анди със сигурност виждаше едно загадъчно същество от мрака. Изведнъж полицаят ме пусна. Просто ей така.

— Ей, новото момиче! — извика Майк Спенсър. — Ела тук да те видим отблизо.

Дийн ме събори на земята и радостно взе да ме ближе по лицето. Менадата плъзна ръка през кръста на Анди, а той премести пистолета в лявата си длан, за да й върне жеста.

— Е, какво искаше да знаеш? — попита го тя. Гласът й звучеше спокойно и разумно. Небрежно размахваше дългата пръчка с пискюл в единия край. Въпросното нещо се наричаше тире (попрочетох това-онова за менадите в енциклопедията и вече можех да умра образована).

— Един от тези хора е убил мъж на име Лафайет и аз искам да разбера кой е — каза Анди с пиянска решителност.

— Естествено, че искаш, скъпи мой! — напевно отвърна менадата. — Искаш ли да ти помогна?

— Моля те — проплака той.

— Добре. — Тя огледа внимателно групичката и посочи с пръст Яйцето. Тара го улови за ръката в опит да го задържи, но той изтича по стълбите и забърза към менадата, усмихвайки се глуповато.

— Ти момиче ли си? — попита Яйцето.

— Не, дори и според най-развинтената фантазия — отвърна Калисто. — Доста вино си изпил — отбеляза тя и го докосна с жезъла.

— Аха — съгласи се той. Вече не се усмихваше. Погледна я в очите и започна да трепери неудържимо. Очите й засвяткаха. Обърнах се към Бил и забелязах, че е насочил погледа си към земята. Ерик пък втренчено се взираше в капака на колата си. Никой не ми обръщаше внимание, затова се изправих на четири крака и запълзях към Бил.

Господи, каква отбрана компания!

Кучето подтичваше покрай мен и ентусиазирано ме побутваше с муцуна. Очевидно искаше да побързам. Стигнах до краката на Бил и обвих ръце около коленете му. Усетих дланта му върху косата си. Страхувах се да правя резки движения и не посмях да се изправя.