Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

В следващия миг се случи нещо напълно неочаквано.

От храстите излезе Анди Белфльор с пистолет в ръка. Огромен пистолет. Дрехите му изглеждаха раздърпани и изцапани.

— Суки, дръпни се от вампира — каза той.

— Не — отсякох аз и се притиснах още по-плътно до Бил. Нямах представа кой кого предпазваше, аз него или той мен. Но Анди искаше да ни отдели един от друг, а аз нямах никакво намерение да му се подчиня.

От верандата на къщата се чуха гласове. Значи някой наистина ни бе наблюдавал от прозореца — а аз си мислех, че Ерик ме лъже, — защото не вдигахме никакъв шум, но все пак бяхме успели да привлечем вниманието на гуляйджиите. Оргията очевидно продължаваше с пълна пара. Том Хардауей беше гол, Джен — също, а Яйцето изглеждаше още по-пиян.

— Миришеш на Ерик! — повтори Бил в ухото ми. Отстъпих назад, напълно забравила за въоръжения Анди, и дадох воля на гнева си.

По принцип не ми се случваше често да избухвам, но напоследък като ли започваше да ми става навик. Действаше ми ободряващо.

— Гледай ти каква била работата! А аз дори не мога да разбера ти на какво точно миришеш! Знам само, че си бил с шест жени, това честно ли е, а?

Бил зяпна от изненада. Зад гърба ми се разнесе смехът на Ерик. Групата на верандата мълчеше и слушаше. А на Анди явно не му харесваше, че никой не обръща внимание на човека с оръжието.

— Съберете се в група — изрева Анди. Очевидно беше прекалил с алкохола.

Ерик сви рамене.

— Някога имал ли си вземане-даване с вампири, Белфльор? — попита той.

— Не — отвърна Анди. — Но съм добре подготвен. Пистолетът е зареден със сребърни куршуми.

— Само че… — започнах аз, но Бил запуши устата ми с длан. Сребърните куршуми улучваха смъртоносно само върколаци, макар че вампирите също ги понасяха много тежко.

Ерик вдигна вежди и се запъти към участниците в оргията. Бил ме улови за ръката и двамата се присъединихме към тях. За пръв път ми се прииска да узная какви мисли се въртяха в главата му.

— Кой от вас беше? Или всички участвахте, а? — извика Анди.

Никой не обели дума. Аз стоях до Тара, която трепереше от студ в червеното си бельо. Страхуваше се, но това изобщо не ме изненада. Реших да прочета мислите на Анди и се фокусирах върху него. Честно казано, не е лесна работа да бъркаш в мозъка на пияница, защото те мислят само за глупости, а на паметта им изобщо не може да се разчита. В главата на Анди протичаше съвсем слаба мисловна дейност. Не харесваше никого от присъстващите, в това число и себе си, и беше твърдо решен да се добере до истината.

— Суки, ела тук — извика той.

— Не — отвърна Бил вместо мен.

— Ако не дойде при мен до трийсет секунди, ще я застрелям! — каза Анди и насочи пистолета към главата ми.

— Направиш ли го, веднага ще я последваш в отвъдното! — извика Бил.

Повярвах му. Анди също.

— Не ми пука — каза той. — Няма да е голяма загуба за света.

Това просто ме вбеси окончателно. Изскубнах се от ръката на Бил и тръгнах към двора. Не бях чак толкова заслепена от гняв, че да не виждам пистолета му, макар че се изкушавах да го стисна за топките и да ги изтръгна. Не че нямаше да ме застреля, но поне щеше да го заболи. Но струваше ли си?

— Е, Суки, запретвай ръкави и започвай да им четеш мислите! Чакам да чуя кой от тях е извършителят — нареди Анди, стисна врата ми с огромната си лапа и ме обърна с лице към верандата.

— А ти какво мислиш, че правя тук, глупако? Да не би да смяташ, че ми е много приятно да си губя времето с тези перверзни идиоти?

Анди продължаваше да стиска врата ми. Аз съм много силна и сигурно бих могла да се изскубна и да издърпам пистолета от ръката му, но се опасявах, че може и да не успея. Реших да изчакам малко. Бил правеше някакви физиономии, опитвайки се да ми каже нещо, но не разбирах какво. Ерик пък изобщо не гледаше към нас. Зяпаше Тара… Или може би Яйцето, знам ли и аз?

От гората се разнесе кучешки вой. Опитах се да погледна натам, но Анди ме стискаше за врата и не можех да се обърна. Чудесно. Направо страхотно.

— Това е моето коли — казах на Анди. — Дийн. Помниш ли го? — Предпочитах помощ в човешки облик, но след като Сам пристигаше в кучешкия си вид, трябваше да говоря за него като за куче, за да опазя тайната му.

— Аха. И какво прави тук кучето ти?

— Откъде да знам? Но не стреляй по него, чу ли?

— Никога не бих застрелял куче — отвърна той, дълбоко възмутен.

— Но мен — да! — горчиво въздъхнах аз. Кучето изникна от мрака и спря до нас. Чудех се какво ли бе намислил Сам. Дали запазваше човешкия си разум, когато се превръщаше в коли? Завъртях очи към пистолета, а Сам проследи погледа ми. Но дали ме разбра, не можех да преценя.