Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Бил пристъпи към Анди.

— Събуди се! — прошепна той.

Анди примига и отвори очи. Погледна ме и изненадано се ококори, сякаш се питаше кога е успял да ме пусне, без дори да забележи. После вдигна очи към Бил и се сви от уплаха. Миг по-късно установи, че до него стои сестра му, и най-накрая погледна към къщата.

— Там има пожар — бавно изрече той.

— Да — отвърна Бил. — Всички са мъртви, с изключение на двама, които се прибраха в града. Но те няма да помнят нищо.

— Значи… те са убили Лафайет?

— Да — казах. — Майк и семейство Хардауей, а Джен вероятно е знаела за това.

— Но аз нямам никакви доказателства.

— Я виж тук! — извика Ерик. Стоеше до отворения багажник на колата на Майк Спенсър.

Всички се наредихме около него. Оказа се — благодарение на силно развитото вампирско зрение, — че в багажника има окървавени дрехи и един портфейл. Ерик се протегна да го вземе и внимателно го отвори.

— На кого е? Има ли документи?

— На Лафайет Рейнолдс — каза Ерик.

— Тогава да оставим всичко така, както си е. Полицията ще намери тези неща в багажника и… край! Аз вече няма да съм заподозрян!

— Ох… слава богу! — изхълца Порша. Бледото й лице и кестенявите й коси грееха на лунната светлина. — Анди, миличък, хайде да се прибираме!

— Порша — рече Бил. — Погледни ме.

Тя вдигна поглед към него, но бързо го отмести.

— Съжалявам, че те подведох така — бързо изрече тя. Явно се срамуваше да се извинява на вампир. — Надявах се, че по този начин ще се сдобия с покана за това мероприятие… исках да разбера кой е убиецът на Лафайет.

— Суки свърши това вместо теб — тихо каза Бил.

Погледът й се премести върху мен.

— Надявам се, че не е било много страшно, Суки — каза тя толкова мило, че ме изненада.

— Беше просто ужасно! — отвърнах аз и Порша потръпна. — Но всичко свърши.

— Благодаря ти, че помогна на Анди.

— Аз не помагах на Анди. Направих го заради Лафайет — поклатих глава.

— Разбира се — каза тя и пое дълбоко въздух. — Той беше твой колега.

— Той беше мой приятел — поправих я аз.

Тя изпъна гръб и кимна:

— Твой приятел.

Огнените езици вече обхващаха къщата и скоро тук щеше да се напълни с полицейски и пожарни коли. Крайно време беше да тръгваме.

Забелязах, че нито Бил, нито Ерик предложиха на Анди да изтрият паметта му.

— Мисля, че трябва да тръгваш, Анди — казах аз. — Прибери се у вас заедно с Порша и кажи на баба ти да се закълне, че си бил там през цялата нощ.

Братът и сестрата Белфльор безмълвно се натовариха в аудито на Порша и потеглиха. Ерик отпрати с червения си „Корвет“ към Шривпорт, а ние с Бил тръгнахме към колата му, скрита между дърветата от другата страна на пътя. Бил ме носеше на ръце. Доставяше му удоволствие. На мен също, в някои случаи. Днес определено беше един от тези случаи.

Скоро щеше да съмне. Наближаваше краят на една от най-дългите нощи в целия ми живот. Облегнах се на седалката в колата и се почувствах уморена до смърт.

— Къде отиде Калисто? — попитах аз.

— Нямам представа — отвърна Бил. — Тя никога не се задържа дълго на едно място. Малко са менадите, преживели загубата на своя бог. Намират си гора и бродят из нея, но често сменят местонахождението си, за да не ги открият. Обожават безумието на войната. Има ли бойно поле, те са наблизо. Мисля си, че ако в Близкия изток имаше повече гори, всичките щяха да се преместят там.

— А тя какво правеше тук?

— Просто минава. Живя тук около два месеца и сега ще се отправи към… знам ли и аз? Към Евърглейдс или нагоре по реката към езерото Озаркс.

— Изобщо не мога да проумея какво толкова му харесва на Сам в това да… се мъкне с нея.

— Да се мъкне? Ние с теб това ли правим?

Протегнах се и го ощипах по рамото. Все едно пипах дърво.

— Може би е искал да усети вкуса на лудостта, на… дивото. В крайна сметка, малко хора биха приели истинската същност на Сам — каза Бил и направи многозначителна пауза.

— Да, сложно е — отвърнах. Сетих се за розовите бузи на Бил през онази нощ в Далас, след нападението, и в гърлото ми заседна буца. — Но когато обичаш някого, не е толкова трудно. — Замислих се за това как се почувствах, когато видях Бил и Порша заедно на стадиона. Протегнах ръка и нежно погалих крака му.

Без да откъсва очи от пътя, той се усмихна и резците му леко се удължиха.

— Изгладихте ли недоразуменията със свръхсъществата от Далас? — попитах аз след известно мълчание.

— Да, за около час. Всъщност Стан уреди всички сметки. Предложи им да ползват имението му по пълнолуние през следващите четири месеца.