Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Забравяш, че си пила от кръвта ми и винаги знам как точно се чувстваш — каза Бил. — А в случая чувствата ти не са точно сестрински.

— Тогава за какъв дявол съм в леглото с теб?

— Защото ме обичаш.

Засмях се и зарових лице в свивката на шията му.

— Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да тръгвам.

— Разбира се.

Помогнах му да събере дрехите си.

— Да не забравя! Дължиш ми един пуловер и един сутиен. Два сутиена всъщност. Гейб скъса един, което влиза в графата „служебни разходи“.

— Ето защо си купих магазин за дамско облекло — намигна ми той. — Да късам дрехи на воля, когато ми се прииска.

Засмях се и отново си легнах. Можех да поспя още няколко часа. Все още се усмихвах, когато входната врата хлопна зад гърба му. Събудих се малко преди обед с такава лекота в сърцето, каквато отдавна не бях изпитвала. Запътих се към банята, напълних ваната с гореща вода и щом започнах да се мия, напипах нещо на ушите си. Погледнах се в огледалото над мивката. Топазените обеци. Беше ми ги сложил, докато съм спяла.

Усмихнах се. Последната дума все трябваше да е негова.

Още никой не знаеше за сдобряването ни и може би точно затова получих покана за клуба. Отначало се изненадах, но после осъзнах, че щом Порша се навърташе край Бил с надеждата да я забележат, логично беше да поканят мен преди нея.

За мое удивление (и погнуса), пратеникът се оказа Майк Спенсър — собственик на погребална агенция и следовател при смъртни случаи, — към когото не хранех особено топли чувства. Но все пак го познавах, откак се помнех, и винаги съм се държала учтиво с него; въпрос на навик, предполагам. Майк влезе в „Мерлот“ облечен в погребалните си одежди, защото идваше направо от дома на госпожа Касиди. Изглеждаше като професионален гробар — тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка в убити цветове и лъснати обувки, — за разлика от друг път, когато обикновено носеше каубойски ботуши с остър връх и тънки вратовръзки.

Майк беше поне двайсет години по-възрастен от мен, затова се изненадах, че направо дойде при мен, вместо да ме извика на масата си. Седеше сам, което само по себе си изглеждаше необичайно, особено за големец като него. Сервирах му хамбургер и бира и докато плащаше, съвсем небрежно каза:

— Суки, аз и още няколко души се събираме утре вечер в дома на Джен Фаулър и бихме искали да те поканим.

Добре че умея да контролирам изражението на лицето си. Едва не се олюлях от изненада. Веднага разбрах за какво става дума, но просто не ми се вярваше. Отворих уста и оттам излезе следното изречение:

— Като казвате „няколко души“, кого имате предвид, господин Спенсър?

— Защо просто не ме наричаш Майк, Суки? — Кимнах и се заслушах в мислите му. Мили боже! Какво?! — Ще дойдат и някои твои приятели. Яйцето, Тара, Порша. Семейство Хардауей.

Тара и Яйцето! На това му се вика изненада!

— И как протичат тези събирания? Както обикновено, с танци и пиене? — Във въпроса ми нямаше нищо необичайно. Много хора знаеха, че мога да чета мисли, но почти никой не ми вярваше, в това число и Майк, въпреки многобройните доказателства от моя страна.

— Ами, просто оставяме задръжките си пред входната врата. Решихме, че след като вече не си обвързана, може би ще ти е приятно да развееш коси с нас.

— Може и да дойда — казах аз без какъвто и да било ентусиазъм. Не исках да изглеждам заинтригувана. — Кога?

— В десет вечерта, утре.

— Благодаря за поканата — учтиво отвърнах аз и прибрах бакшиша си. Обмислях трескаво предложението му всяка свободна минута до края на смяната си.

Би ли помогнало с нещо отиването ми там? Можех ли да науча подробности, които да разплетат мистерията около смъртта на Лафайет? Не харесвах особено Анди Белфльор, а от известно време съвсем не понасях сестра му, но изобщо нямаше да е честно, ако Анди получеше присъда за чуждо престъпление. От друга страна, едва ли някой от присъстващите щеше да ме почувства толкова близка, че да седне да ми разправя дълбоко погребани тайни, и то от първия път. А идеята да се превърна в редовен посетител изобщо не ми се нравеше. Та аз не знаех дали ще успея да понеса дори едно събиране. Нямах и капчица желание да гледам как съседите и приятелите ми „развяват коси“. И не само коси, а каквото и да било друго.

— Какво има, Суки? — Гласът на Сам прозвуча съвсем близо до ухото ми и аз подскочих от изненада.

Погледнах го и изведнъж ми се прииска да можех да го попитам какво мисли. Сам беше не само силен и ловък, но и много умен. Счетоводство, поръчки, поддръжка, планиране — всичко лежеше на неговите плещи и той се справяше великолепно. Един независим мъж, на когото имах пълно доверие.