Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Той плъзна ръцете си под гърба ми и силно ме притисна към себе си; жадно вдъхваше мириса ми, галеше бедрата ми, целуваше свивките на коленете ми. Опиянен от мен.

— Разтвори крака, Суки — прошепна той с дрезгавия си, хладен глас. Подчиних се и той отново проникна в мен, рязко и нетърпеливо, сякаш искаше да ми покаже кой е господарят.

— Бъди нежен — промълвих аз за пръв път тази вечер.

— Не мога. Толкова отдавна не съм те докосвал. Ще бъда нежен, но не сега — каза той и прокара език по шията ми. Вампирските му зъби одраскаха кожата ми. Усещах всичко едновременно — зъби, език, уста, пръсти, мъжкото му достойнство; сякаш с мен правеше любов не Бил, а Тазманийския дявол. Беше навсякъде и много бързаше.

Когато се срути отгоре ми, аз вече нямах сили. После се претърколи до мен и преметна единия си крак върху коленете ми, а ръката си — през гърдите ми.

— Добре ли си? — измърмори.

— Като след удар с глава в тухлена стена, но да, добре съм.

И двамата се унесохме в сън, ала Бил се събуди пръв; нощта за него тепърва започваше.

— Суки — прошепна той. — Скъпа. Събуди се.

— Ммм? — сънено измърках аз. За пръв път от седмици се пробуждах с мъглявото усещане, че светът е розов, но после бавно започнах да осъзнавам, че не е точно така. Отворих очи и срещнах втренчения поглед на Бил.

— Трябва да поговорим — каза той и нежно приглади косата ми зад ушите.

— Ами говори — отвърнах аз, вече напълно будна. За секса не съжалявах, но честно казано, нямах никакво желание да изясняваме отношенията си.

— В Далас малко се поувлякох — веднага започна той. — Ние, вампирите, сме ловци и винаги губим разсъдък, когато ни се предостави шанс за лесна плячка. Бяхме нападнати. Имахме право да нанесем ответен удар и да отмъстим за убитите.

— И да се върнете към времената на беззаконие?

— Но вампирите ловуват, Суки. Такива сме по природа — сериозно отвърна той. — Като леопардите. Като вълците. Ние не сме човеци, макар че ни се налага да се преструваме на такива, когато се опитваме да живеем с хората от… обществото ви. Понякога си спомняме, че и ние някога сме били хора. Но ние сме от друга раса… от друго тесто сме замесени.

Замислих се. Повтаряше ми това от началото на запознанството ни, макар и не всеки път с едни и същи думи.

Успявахме ли да се видим един друг както трябва? Или може би той ме виждаше, а аз него — не. Така и не се научих да го разбирам; част от мен упорито отказваше да приеме, че той е различен. Все очаквах от него да започне да се държи като Джей Би дю Рон, като Джейсън или като пастора от църквата.

— Струва ми се, че най-после започвам да го проумявам — казах аз. — Но искам и ти да разбереш, че различието помежду ни често ме измъчва. Понякога имам нужда да се оттегля и да си отдъхна. Но наистина се опитвам да свикна, защото много те обичам. — След щедрото ми обещание да се срещнем някъде по средата на пътя, веднага се сетих и за собствената си болка. Улових го за косата, търкулнах го по гръб и се надвесих над него. — А сега ми кажи какви ги вършиш с Порша Белфльор.

Бил сложи огромните си длани върху бедрата ми и започна да разказва.

— Тя ме потърси веднага след като се прибрах от Далас. Още същата нощ. Прочела за нападението и искаше да разбере дали не познавам някого от свидетелите. Казах й, че съм присъствал лично — за теб не споменах, — а тя сподели, че разполага с ценна информация. Твърдеше, че някои от използваните при атаката оръжия са закупени от магазин „Шеридън“ в Бон Темпс. Поинтересувах се откъде има тази информация, но тя каза, че в качеството си на адвокат няма право да разгласява подобни сведения. Тогава я попитах защо изобщо ме търси, след като няма намерение да ми съобщи нищо повече. Порша отвърна, че е съвестен гражданин и се чувства длъжна да ми го каже, защото ненавижда беззаконието. Избрала мен, защото други вампири не познавала.

Точно толкова щях да й повярвам и ако беше казала, че е специалистка по ориенталски танци.

Присвих очи и се замислих.

— Порша и пет пари не дава за гражданските права на вампирите — казах аз. — Може да иска да се пъхне в панталоните ти, но изобщо не я е грижа за вампирските проблеми.

— Да се пъхне в панталоните ми? Що за израз е това?

— Е, хайде сега, чувал си го и друг път — отвърнах аз, леко засрамена.

Той поклати глава и по устните му пробяга усмивка.

— Да се пъхне в панталоните ми — повтори той, произнасяйки го съвсем бавно. — И аз бих се пъхнал в твоите, ако не беше гола. — Той раздвижи дланите си нагоре-надолу, за да ми покаже какво има предвид.