Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Много добре! — рекох аз и се насладих на резултата в огледалото. — Дяволски добре! — После грабнах черното си яке и дамската чанта и потеглих с колата към града.

По пейките на стадиона видях куп познати физиономии. Всички се надпреварваха да ме поздравяват и да ми казват колко добре изглеждам, но това сякаш ме накара да се почувствам още по-самотна. Затова лепнах една усмивка на лицето си и взех да се оглеждам за подходящо място.

— Суки! Суки! — Тара Торнтън, една от малкото ми приятелки от училище. Седеше на един от най-задните редове и радостно ми махаше с ръце. Усмихнах й се и тръгнах към нея, като пътьом поздравявах и останалите си познати — Майк Спенсър, собственик на погребална агенция, накипрен в пълно каубойско снаряжение; приятелката на баба ми Максин Фортънбъри и внука й Хойт, който пък другаруваше с Джейсън. Видях и Сид Мат Ланкастър, врял и кипял адвокат, настанен до съпругата си.

До Тара седеше годеникът й Бенедикт Толи, когото всички наричаха „Яйцето“. Придружаваше ги най-добрият приятел на Бенедикт — Джей Би дю Рон. Видът му моментално разбуди задрямалото ми либидо. Ликът на Джей Би спокойно можеше да краси корицата на някой любовен роман. Хубавец! За жалост, красивата му глава стопанисваше оскъдно количество мозък, както сама се убедих след една-две срещи с него преди време. С него така и не ми се наложи да блокирам телепатичните си способности, защото зад челото му нямаше нищо за четене.

— Здрасти, как я карате?

— Супер! — отвърна Тара, ухилена до ушите. — Ами ти? Не съм те виждала от сто години. — Косата й беше подстригана съвсем късо, по момчешки, а аленото й червило хвърляше искри. И тя носеше черно-бял тоалет с червен шал, в подкрепа на отбора ни. Двамата с Яйцето си деляха питие в картонена чашка. Бърбън. Надуших го веднага.

— Джей Би, я мръдни малко да седна до теб — казах аз с подкупваща усмивка.

— Разбира се, Суки, заповядай! — отвърна той, видимо щастлив от появата ми. Той впрочем винаги грееше от щастие. Освен това имаше снежнобели зъби, абсолютно прав нос, мъжествено лице с толкова красиви черти, че ти се иска да му нащипеш бузите, широк гръден кош и плосък корем. Е, може би не чак толкова плосък като преди, но Джей Би все пак беше човек, а това ме радваше най-много от всичко. Настаних се до него и Яйцето веднага се обърна към мен с измъчена усмивка:

— Ще пийнеш ли, Суки?

Аз не си падам много по алкохола, може би защото всеки ден гледам пиянски физиономии в бара.

— Не, благодаря — отвърнах. — Как я караш, Яйце?

— Добре — отвърна той след кратък размисъл. Беше пил повече от Тара. Доста повече.

Поговорихме си за общи приятели и познати, а след началото на мача обсъждахме единствено онова, което ставаше на терена. По-точно Мача — с главна буква, защото за последните петдесет години всяка от срещите оставаше в колективната памет на Бон Темпс. Запалянковците задължително сравняваха тази среща с всички останали и тези играчи с всички останали. Успях дори да изпитам известно удоволствие от преживяването, защото вече умеех да контролирам телепатичните си умения. Чувах само онова, което говореха, и нито думичка от мислите, които се въртяха в главите им.

Джей Би се наместваше все по-близо и по-близо до мен и ме засипваше с комплименти за прическата и фигурата ми. Придържаше се стриктно към един от майчините си съвети — че ухажваната жена е щастлива жена, — и тази простичка житейска философия му помагаше безотказно.

— Суки, помниш ли онази лекарка, с която ме запозна веднъж в болницата? — внезапно попита той след началото на второто полувреме.

— Да. Доктор Зонтаг. Вдовица. — Беше твърде млада както за вдовица, така и за лекар.

— Срещахме се известно време. Аз и лекарка, представяш ли си? — поклати глава той.

— Много се радвам за теб! — Наистина се радвах. Не се и съмнявах, че доктор Зонтаг е оценила по достойнство качествата на Джей Би, а той имаше нужда от… нека кажем някой, който да се грижи добре за него.

— Само че я изпратиха в Батън Руж — каза той и погледът му помръкна. — Май ми липсва. — Ръката му се преметна през рамото ми. — Но много се радвам, че те виждам.

Бог да благослови голямото му сърце.

— Джей Би, защо не й отидеш на гости в Батън Руж? — предложих аз.

— Тя е лекар. Няма много свободно време.

— За теб ще намери.

— Мислиш ли?

— Разбира се, освен ако не е пълна глупачка — уверих го аз.

— Може и да отида. Онзи ден си говорихме по телефона. Каза, че й било скучно без мен.