Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Ерик свали подгизналата си от кръв риза и огледа рамото си.

— Куршумът е вътре в раната, Суки — процеди през зъби той. — Изсмучи го.

— Какво? — ококорих се аз.

— Ако не го изсмучеш, ще зарасне в плътта ми. Ако си гнуслива, намери нож и го изрежи.

— Не мога! — В дамската си чанта имах джобно ножче, но нямах никакъв спомен къде съм я оставила.

Той оголи зъби срещу мен.

— Поех този куршум вместо теб! Трябва да го извадиш. Ти си смело момиче.

Налагаше се да се взема в ръце. Забърсах кръвта с ризата му и огледах разкъсаната плът. Куршумът се виждаше съвсем ясно. Ако имах маникюр като на Труди, лесно щях да го извадя, но моите пръсти са къси, а ноктите ми — винаги изрязани. Въздъхнах. Е, какво пък толкова…

Наведох се над рамото на Ерик и го засмуках. Той изстена от болка, а аз усетих как куршумът изтрака между зъбите ми. Килимът така или иначе беше в трагично състояние, затова, като същинска дивачка, изплюх на пода и куршума, и събралата се в устата ми кръв. Но част от нея неволно погълнах. Рамото му вече заздравяваше.

— Тази стая вони на кръв — прошепна той.

— Гадост! — казах аз. — Това беше най-отвратителното…

— Устните ти са кървави! — Той улови лицето ми с две ръце и ме целуна.

Трудно е да не отвърнеш, когато те целува специалист в тази област. Сигурно бих изпитала и удоволствие — така де, по-голямо удоволствие, — ако не се тревожех за Бил. Няма какво да се лъжем, при подобни съприкосновения със смъртта човек копнее да се увери, че е жив. И макар вампирите да не са точно живи, при тях този синдром важи с пълна сила. Освен това стаята миришеше на прясна кръв, което влияеше безотказно на вампирското либидо.

Но аз се тревожех за Бил и се чувствах ужасно сред цялата тази жестокост, затова след няколко дълги секунди на споделена страст се отдръпнах. Сега пък устните на Ерик бяха целите в кръв. Той бавно ги облиза.

— Иди да потърсиш Бил — дрезгаво каза той. Хвърлих още един поглед на рамото му; раната бързо заздравяваше. Взех лепкавия куршум от килима и го увих в парче от ризата на Ерик. За спомен. Не знам как ми хрумна подобна идея. Наоколо продължаваха да лежат ранени и убити, но за повечето от пострадалите вече се грижеха оцелелите хора и двама вампири, които не участваха в преследването на нападателите.

Някъде в далечината се чуваше вой на сирени.

Красивата входна врата беше цялата на дупки. Открехнах я и се дръпнах настрана, в случай че отвън дебнеше някой от Братството, но не се случи нищо. Прекрачих прага и се огледах.

— Бил! — извиках. — Добре ли си?

И точно тогава той се появи иззад ъгъла с порозовели бузи.

— Бил — въздъхнах аз. Стомахът ми се сви на топка от страх… или пък от дълбоко разочарование, знам ли.

Погледна ме и закова на място.

— Нападнаха ни и убиха много от нас — извика той. Оголените му резци светеха в тъмното, а очите му грееха от вълнение.

— Убил си някого току-що, нали?

— За да защитя гнездото.

— За да отмъстиш!

Имаше разлика, поне според мен, но той замълча.

— Дори не ме потърси, за да видиш дали съм жива — казах аз. Вампирът си остава вампир. Вълкът козината си мени, но нрава — не. Не можеш да научиш старо куче на нови номера… В съзнанието ми закънтяха едно след друго всички до болка познати предупреждения, изречени с мекия южняшки акцент на приятели и роднини.

Обърнах се и влязох обратно в къщата, крачейки невъзмутимо между окървавените трупове, сякаш всеки ден виждах подобни ужасии. Тогава дори не осъзнавах какво точно виждам, но седмица по-късно в главата ми щяха да се появят картини, запечатани дотогава надълбоко: пръснат череп в близък план, бликаща кръв от разкъсана артерия… Но в този момент исках единствено да открия дамската си чанта. И я намерих почти веднага. Докато Бил се суетеше покрай ранените, аз излязох от къщата, качих се в колата под наем и запалих двигателя. По-добре сама в големия непознат град, отколкото в онзи вампирски замък на ужасите. И точно когато потеглих, пристигна полицията.

Изминах няколко пресечки, паркирах пред кварталната библиотека и измъкнах пътната карта от жабката. От преживяния шок мозъкът ми почти не работеше, но все пак успях да разбера как да стигна до летището.

И точно натам се запътих. Оставих колата на паркинга за автомобили под наем и си купих билет за следващия полет до Шривпорт. Самолетът излиташе след един час. Слава богу, че имах собствена кредитна карта.

Отне ми няколко минути да се преборя с монетния телефон, тъй като ползвах такъв за пръв път в живота си. За мой късмет, се свързах с Джейсън веднага и той обеща да ме чака на летището.