Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Мислите ми непрекъснато кръжаха около онова, което видях в спалнята на горния етаж. За мое удивление, съчувствах много повече на Изабел, отколкото на Хюго. Той, в крайна сметка, бе извършил злодеянието си съвсем съзнателно, а вината на Изабел се състоеше единствено в прекомерната й доверчивост.

Разполагах с предостатъчно време за подобни безплодни размишления, тъй като Бил се забавляваше с пълна сила на празненството. Бях ходила на смесен купон между вампири и хора един или два пъти през живота си и се чувствах твърде неловко в подобна компания. Законът забраняваше пиенето на кръв от хора и мога да ви кажа, че тук, в щаба на даласките вампири, това се спазваше стриктно. От време на време виждах някоя двойка да изчезва за кратко на горния етаж, но всички човеци се завръщаха живи и в добро здраве. Знам го, защото следях всичко много внимателно.

Бил очевидно изпитваше огромно удоволствие в компанията на себеподобни. Обикаляше наоколо и потъваше в задушевен разговор ту с един, ту с друг вампир; отдаваха се на спомените си за Чикаго през двайсетте години или обсъждаха инвестиционните възможности в различни вампирски холдинги по света. Аз се чувствах толкова зле, че предпочитах да седя на мекия диван и просто да наблюдавам какво се случва наоколо, отпивайки от водката си с портокалов сок. Барманът беше много приятен млад мъж, с когото си поговорихме малко на професионални теми. Странно, но вместо да се радвам, че точно в момента не ми се налагаше да обслужвам клиенти в „Мерлот“, аз копнеех да нахлузя униформата си и да грабна подноса. Не бях свикнала на големи промени в ежедневието си.

На дивана до мен се настани някаква жена; моя връстница или мъничко по-млада. Оказа се гаджето на Джоузеф Веласкес, вампира, който се държеше като охранител в къщата. Момичето се казваше Труди Пфайфър. Труди имаше тъмночервени кичури, обеци на носа и езика и страховит грим, който включваше и черно червило. Гордо ми съобщи, че цветът му се нарича „Гробна плесен“. Джинсите й бяха толкова плитки и тесни, че се чудех как изобщо става и сяда с тях. Сигурно ги избираше такива, за да може да се фука с обецата на пъпа си. Блузката й едва покриваше гърдите й. Тоалетът, който носех аз в нощта на срещата си с менадата, изглеждаше направо скромен в сравнение с нейния. С две думи, дрехите на Труди не скриваха почти нищо от прелестите й.

Разменихме няколко думи и установих, че не беше толкова странна, колкото изглеждаше. Момичето учеше в колеж. Разбрах също — и то съвсем почтено, без да чета мислите й, — че родителите й се радваха на връзката й с Джоузеф точно колкото бик на червено.

— Със сигурност нямаше да се дразнят толкова дори ако беше някоя чернилка — гордо рече тя.

Опитах се да изглеждам подобаващо впечатлена.

— Хич не им понася цялото това мъртвило, а?

— Направо се изприщват! — Тя кимна няколко пъти и театрално размаха във въздуха лакирания си в черно маникюр. — Мама все ми повтаря: „Как пък не се намери за теб някой жив“. — И двете се засмяхме в един глас.

— А как е при вас с Бил? — Тя повдигна вежди многозначително.

— Кое…?

— Как е той в леглото? Джоузеф е просто не-ве-ро-я-тен!

Не се изненадах, но определено се смутих.

— Радвам се за теб. — Не успях да измисля какво друго да кажа.

Ако този въпрос ми го задаваше Арлийн, може би щях да се усмихна и да й намигна, но нямах намерение да обсъждам сексуалния си живот с непознати, чиито креватни подвизи изобщо не ме интересуваха.

Труди стана да си вземе още една бира и потъна в разговор с бармана. Затворих очи от облекчение и блажено се облегнах назад, но веднага усетих как някой сяда до мен. Повдигнах клепачи да видя кой е новият ми събеседник. Ерик. Направо страхотно…

— Как си? — попита той.

— По-добре, отколкото изглеждам. — Излъгах.

— Видя ли Хюго и Изабел?

— Да — отвърнах аз и взех да разглеждам пръстите на ръцете си.

— И какво мислиш? Справедливо ли е?

Очевидно ме провокираше.

— Ами, да… в известен смисъл — отвърнах. — Ако Стан не се отметне от думата си, разбира се.

— Не си му го казала, надявам се — подсмихна се Ерик.

— Не, не съм. Меря си приказките. Човек не смее нищо да ви каже, толкова сте горди!

Той ме погледна изненадано.

— Да, така е… предполагам.

— Ти затова ли дойде… за да ме провериш?

— В Далас ли?

Кимнах.

— Да — сви рамене той. Носеше памучна риза на красиви жълто-сини шарки и в нея раменете му изглеждаха огромни. — За пръв път те преотстъпваме за нуждите на друго гнездо. Исках да се уверя, че всичко ще премине гладко.