Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— „Вамптазия“. — Пам звучеше отегчена до смърт.

— Здрасти — казах аз възможно най-звънливо. — Обажда се Суки. Ерик там ли е?

— Омайва тълпата — отвърна Пам. Това означаваше, че Ерик седи на някой стол в бара и си придава застрашителен вид. Бил твърдеше, че някои вампири имали договорни отношения с „Вамптазия“ и идвали в бара няколко пъти седмично за определен период от време, за да привличат посетители. Ерик присъстваше там почти всяка вечер в качеството си на собственик. В града имаше и друг бар, който вампирите посещаваха по собствено желание, но там човешки крак не стъпваше. Представа нямах къде се намира, но честно казано, не исках и да знам, защото се бях нагледала на барове.

— А мога ли да те помоля да му занесеш слушалката, Пам?

— Ами, добре — неохотно отвърна тя. — Чувам, че добре сте си прекарали в Далас… — каза тя, докато вървеше. Не чувах стъпките й, но шумът наоколо й се променяше.

— Просто незабравимо!

— Как ти се стори Стан Дейвис?

Хммм.

— Единствен и неповторим.

— Много харесвам такива странни на вид мъже.

Добре че Пам не можеше да види изненаданата ми физиономия. Изобщо не предполагах, че харесва мъже.

— Струва ми се, че няма сериозна приятелка.

— Виж ти! Може да си взема отпуск и да се разходя до Далас.

Още една изненада. Нямах представа, че вампирите проявяват интерес един към друг. Никога досега не бях виждала вампирска двойка.

— Тук съм — каза Ерик.

— И аз съм тук! — Много забавен начин да вдигнеш слушалката.

— Суки! Малката ми изсмуквачка на куршуми. — Гласът му прозвуча дружелюбно и топло.

— Ерик! Дърти лъжецо!

— С какво мога да ти помогна, скъпа?

— Не съм ти „скъпа“ и ти го знаеш много добре. Това първо. Второ — Бил каза, че ще идваш насам утре вечер. Така ли е?

— Да. Ще пребродя гората и ще се опитам да открия менадата. Не е доволна от старото вино и от младия бик, които й поднесохме в дар.

— Занесли сте й жив бик? — Веднага си представих нагледно как Ерик качва в ремаркето горкото добиче, откарва го извън града и го натирва в гората.

— Да, точно така направихме. Пам, Индира и аз.

— И какво, забавно ли беше?

— Да — отвърна той с лека нотка на изненада. — От векове не съм се занимавал с добитък. Пам е градско момиче. За Индира кравите са свещени животни и от нея нямаше почти никаква полза. Следващия път, когато ми се наложи да транспортирам животни, може да ти се обадя, ако искаш.

— Благодаря, би било чудесно — отвърнах аз с убеждението, че едва ли някога щях да участвам в подобно мероприятие. — Аз всъщност ти се обаждам, защото искам да ме придружиш на едно събиране утре вечер.

Последва дълго мълчание.

— С Бил вече не делите ли една постеля? Разногласията, които имахте в Далас, непоправими ли са?

— Май трябваше да уточня, че ми е нужен телохранител. Бил е в Далас — казах аз и се плеснах по челото. — Виж какво, дълго е за обяснение. С две думи, налага ми се да отида на едно парти утре вечер, което всъщност е… ами, хм… нещо като… оргия. И искам някой да ме придружи, в случай че… стане напечено.

— Възхитително! — каза Ерик и действително звучеше възхитен. — И тъй като ще съм в Бон Темпс, ти реши да ме поканиш за придружител? На оргия?

— Изглеждаш почти като човек — рекох аз.

— Това човешка оргия ли е? Която изключва присъствието на вампири?

— Това е човешка оргия, на която не очакват да дойде вампир.

— Значи, ако си придам по-човешки вид, няма да бъда толкова страшен?

— Да. Трябва да прочета мислите им. Да бръкна в мозъците им. Щом успея да се докопам до онова, което ми трябва, веднага се омитаме. — Изведнъж ми хрумна идея как бих могла да ги накарам да мислят за Лафайет. Само че не знаех как точно да я споделя с Ерик.

— Значи искаш от мен да отида на човешка оргия, без да съм канен, и да си тръгна, преди да съм успял да се позабавлявам?

— Да! — Едва не изписках от вълнение. — А… мислиш ли, че би могъл да се престориш на гей? — Ето, изплюх камъчето.

Последва дълго мълчание.

— В колко часа да дойда? — тихо попита Ерик.

— В девет и половина добре ли е? Трябва да ти дам някои предварителни инструкции.

— Девет и половина у вас.

— Нося телефона обратно — информира ме Пам. — Какво каза на Ерик? Клати си главата напред-назад със затворени очи.

— Поне малко не се ли усмихва?

— Не бих казала — отвърна Пам.

Бил така и не ми се обади през нощта и аз тръгнах за работа преди съмване. Когато се върнах, за да се приготвя за „партито“, намерих съобщение от него на телефонния секретар.