Шарлейн Харис: Клубът на мъртвите

— Как ще му се отрази затворът според теб? — измърморих аз. Буба си тананикаше първия куплет на „Синя Коледа“. — Ясно е, че двамата с теб няма как да сме го направили. Откъде толкоз сила? — подчертах аз.

След още миг колебание Сам кимна и се примири с неизбежното.

— Добре, Буба, хайде да отнесем този тип до колата му.

Изтичах да донеса парцал, а двамата мъже — така де, един вампир и едно свръхсъщество — повлякоха татуирания рокер през задния вход. Когато Сам и Буба се върнаха, заедно с облак леденостуден въздух, аз вече бях забърсала коридора и мъжката тоалетна (както бих направила, ако казанчето наистина течеше). Напръсках наоколо с ароматизиращ спрей, за да освежа въздуха.

Добре че действахме бързо, защото Кевин отвори вратата веднага щом я отключих.

— Всичко наред ли е тук при вас? — попита той. Кевин редовно тича за здраве и поради това няма и грам излишна тлъстина. Дребен е и изглежда някак като овца, освен това все още живее с майка си. Но въпреки всичко не е глупак. Когато и да съм се заслушвала в мислите му, те все се въртяха или около полицейските му дела, или около партньорката му — черната амазонка Кения Джоунс. Точно в момента в главата му витаеше професионална подозрителност.

— Мисля, че оправихме проблема — каза Сам. — Гледай къде стъпваш, подът е още мокър. Току-виж си се подхлъзнал и си решил да ме съдиш! — той се усмихна на Кевин.

— Има ли някой в офиса ти? — попита Кевин и кимна към затворената врата.

— Един приятел на Суки — отвърна Сам.

— Отивам да сервирам питиета — изчуруликах аз и се усмихнах и на двамата.

Пригладих назад косата си, пристегнах конската си опашка и се изнесох. Барът беше почти празен. Колежката, която трябваше да сменя (Чарлси Тутън), въздъхна с облекчение.

— Голяма скука — измърмори тя. — Момчетата на шеста маса ближат една кана вече цял час, а Джейн Боудхаус се сваля на всеки мъж, който влезе в бара. Кевин цяла вечер пише нещо в бележника си.

Погледнах към единствения клиент от женски пол в бара и се постарах да не давам израз на отвращението си. Всяка кръчма си има собствен контингент алкохолици, които отварят и затварят заведението. Джейн Боудхаус бе една от нашите. Джейн обикновено пиеше сама у тях, но веднъж на всеки две седмици й хрумваше, че трябва да дойде в бара на лов за мъж. Ловният процес ставаше все по-труден и по-неуспешен не само защото Джейн вече бе прехвърлила петдесетте; когато в продължение на десет години човек кърка редовно за сметка на храната и съня, това се отразява на външния му вид, ако мога така да се изразя.

През тази конкретна вечер ми направи впечатление, че при нанасянето на грима си Джейн беше пропуснала да улучи истинските размери на веждите и устните си. Резултатът изглеждаше доста смущаващо. Щеше да се наложи да звъннем на сина й, за да прибере майка си вкъщи. От един поглед ми стана ясно, че не би могла да шофира сама.

Кимнах на Чарлси и махнах на Арлийн — другата сервитьорка, — която седеше на една от масите с най-новата си тръпка, Бък Фоли. Значи наистина нямаше никаква работа, щом и Арлийн скучаеше. Тя ми махна в отговор и рижите й къдрици се разклатиха.

— Как са децата? — извиках аз и започнах да вадя чистите чаши от съдомиялната. Струваше ми се, че се държа напълно нормално, докато не забелязах, че ръцете ми треперят неудържимо.

— Страхотно! Коби има само шестици за срока, а Лиза спечели състезанието по правопис — отвърна тя с широка усмивка на лицето. Ако някой смята, че една жена с четири брака (и толкова развода) зад гърба си не може да бъде добра майка, веднага ще му посоча Арлийн за пример. Метнах една усмивка и на Бък, но само заради Арлийн. Бък е, общо взето, средна работа, което не е достатъчно за нея.

— Радвам се! Те са умни деца, също като майка си — казах.

— Ей, Суки, онзи мъж намери ли те?

— Кой мъж? — попитах аз, макар да се досещах за отговора.

— Онзи мъж с рокерските дрехи. Попита ме дали аз съм сервитьорката, която е гадже на Бил Комптън, защото трябвало да й предаде нещо.

— Не знаеше името ми, така ли?

— Не. Странна работа, а? Олеле, Суки, щом не знае името ти, едва ли е изпратен от Бил, не мислиш ли?

Вероятно острият ум на Коби идваше по бащина пиния, щом на Арлийн й отне толкова време да стигне до този извод. Но какво пък, аз обичах Арлийн заради характера й, а не заради умствените й способности.

— И ти какво му каза? — усмихнах й се аз. С нервната си усмивка, а не с истинската. Но невинаги си давам сметка коя точно използвам.