Шарлейн Харис - Клубът на мъртвите

— Трябва да съм по-близо до теб от това — невъзмутимо отвърна той.

— Добре тогава, какво ще кажеш за кабинета на шефа ми? Точно до бара е. Веднага ще ме чуеш, ако извикам.

Буба се поколеба, но накрая кимна. Неволно въздъхнах от облекчение. Най-лесно щеше да ми бъде, ако звъннех на работа и кажех, че съм болна. Обаче Пам имаше нужда от мен, а аз имах нужда от чека със заплатата.

Буба се настани на седалката до мен и колата внезапно ми се стори твърде тясна. Докато се тресяхме по изровения път, криволичещ през гората от дома ми до магистралата, мислено си отметнах да звънна на службата за доставка на чакъл и да ги помоля да дойдат и да запълнят дупките. После изтрих отметката, пак наум. Точно в момента не можех да си го позволя финансово. Щеше да изчака до пролетта. Или лятото.

Завихме надясно, за да изминем няколкото километра до „Мерлот“ — бара, в който работя, когато не изпълнявам свръхсекретни задачи за вампирите. По средата на пътя се сетих, че така и не видях колата, с която Буба би трябвало да е дошъл до къщата ми.

Нима бе долетял? Някои вампири го умееха. Не познавах по-некадърен вампир от Буба, но нищо чудно това да беше единствената му дарба.

Година по-рано бих го попитала, но не и сега. Вече съм свикнала да общувам с вампири. Не че самата аз съм вампир. Аз съм телепат. Животът ми беше истински ад до момента, в който най-после срещнах мъж, чиито мисли не можех да чета. Не можех, защото той се оказа жив мъртвец, за жалост. Но двамата с Бил бяхме заедно вече няколко месеца и се разбирахме прекрасно — е, поне доскоро. Освен това другите вампири имат нужда от мен, така че съм в безопасност — до известна степен. В повечето случаи. Понякога.

В „Мерлот“ нямаше много хора, съдейки по полупразния паркинг. Сам купил бара преди около пет години. Заведението работело на загуба — може би поради факта, че се намираше насред гората. Или пък защото предишният собственик просто не беше улучил печелившата комбинация от храна, напитки и обслужване.

Някак си след ремонта и смяната на името Сам бе успял да промени баланса в сметките и в момента барът му осигуряваше един много добър доход. Но днес — понеделник — се явяваше сравнително сух ден откъм пиене в нашата горска местност, разположена в северния край на Луизиана. Завих зад ъгъла и спрях на служебния паркинг, който се намираше точно до караваната на Сам Мерлот. Измъкнах се от колата, прекосих склада с бърза крачка и надникнах през стъклената врата към коридора, където се намираха тоалетните и офисът на Сам. Не видях никого. Много добре. Когато почуках на вратата на Сам, той седеше зад бюрото си. Още по-добре.

Сам не е едър мъж, но е много силен. Има червеникаворуса коса, сини очи и е с около три години по-голям от мен, а аз съм на двайсет и шест. Работя за него от няколко години. Много го обичам; той заемаше главната роля в едни от най-любимите ми фантазии допреди два месеца; ала след романтичния му епизод с едно красиво, но обладано от мания за убийства същество ентусиазмът ми поугасна. Но все пак си останахме добри приятели.

— Извинявай, Сам — казах, ухилена до ушите като идиот.

— Какво има? — той затвори каталога за доставки по заведенията, който тъкмо разглеждаше.

— Трябва да паркирам някого тук за известно време.

Сам не изглеждаше особено доволен.

— Кого? Да не би Бил да се е върнал?

— Не. Все още пътува — усмивката ми стана още по-лъчезарна. — Но… хм… изпратили са един друг вампир, който да ме… охранява. Мисля да го скатая тук, докато трае смяната ми, ако нямаш нищо против.

— А защо ти е охрана? И защо той просто не седне някъде в бара? Имаме достатъчно „Истинска кръв“ — „Истинска кръв“ определено държеше първенството сред всички видове синтетична кръв на пазара. Най-добрият заместител на жизненоважната течност, кълнеше се рекламният лозунг и вампирите охотно му се доверяваха.

Зад гърба ми се разнесе едва доловим шум. Въздъхнах. На Буба явно му беше писнало да ме чака в колата.

— Нали те помолих… — започнах аз и понечих да се обърна, но така и не успях да го направя. Нечия ръка ме улови за рамото и рязко ме завъртя към себе си. Пред мен стоеше мъж, когото виждах за пръв път в живота си. Замахна с юмрук, за да ме халоса по главата.

Макар вампирската кръв, погълната от мен преди няколко месеца (с животоспасяваща цел, държа да уточня), да беше изчерпала голяма част от силата си — вече почти не светя в тъмното, — аз все още притежавам по-бързи реакции от повечето простосмъртни. Хвърлих се на пода и се свих в краката на мъжа, което го накара да се олюлее, а това даде възможност на Буба да го докопа за врата и да го прекърши.