Шарлейн Харис - Клубът на мъртвите

Скочих на крака, а Сам изхвърча от офиса си. Гледахме се втренчено един друг — аз, Буба и мъртвецът.

Хубавичко се подредихме.

— Светих му маслото — гордо рече Буба. — Спасих те, мис Суки.

Да видиш Човека от Мемфис в бара си, да осъзнаеш, че се е превърнал във вампир и да го гледаш как убива с голи ръце евентуален нападател — е, това си е доста информация за смилане в рамките на две минути дори и за Сам, макар че и той самият имаше своите тъмни страни.

— Свети му маслото, така си е — каза Сам на Буба съвсем спокойно. — Знаеш ли кой е?

Не бях виждала мъртвец през живота си — ако не броим посещенията в местното погребално бюро, — докато не започнах да излизам с Бил (който, технически погледнато, е мъртъв, разбира се, но аз имам предвид човеци мъртъвци).

Сега често се сблъсквам с подобни гледки. Добре че не се стряскам лесно.

Този конкретен мъртвец изглеждаше на около четирийсет — нелеки — години. Имаше татуировки по целите си ръце, доста нескопосно направени, като онези, с които се сдобиваш в затвора. Липсваха му няколко от най-важните зъби. Носеше рокерски дрехи: мазни дънки, кожено елече и доста гнусна тениска отдолу.

— Какво има на гърба на елечето? — попита Сам, сякаш това имаше някакво значение.

Буба послушно обърна трупа на една страна. Китката на човечеца се прегъна под тялото му и на мен ми призля. Насилих се да погледна към гърба на елечето, украсено с изображение на вълча глава в профил. Силуетът на главата изпъкваше на фона на бял кръг, вероятно луната, и изглеждаше така, сякаш виеше срещу нея. При вида на рисунката Сам се разтревожи още повече.

— Върколак — мрачно изрече той.

Това обясняваше доста неща. Навън беше твърде мразовито, за да тръгне човек само по елече, освен ако не е вампир. Върколаците не са чак толкова зиморничави, колкото обикновените хора, но гледат да носят палта в студено време, защото обществото им все още функционираше в тайна от човешката раса (без да броим щастливката мен и може би още няколкостотин мои себеподобни). Чудех се дали палтото на мъртвеца не висеше на някоя от закачалките до главния вход на бара; това щеше да значи, че се е криел в мъжката тоалетна и е чакал да се появя. Или пък е влязъл през задния вход веднага след мен. Може би палтото беше в колата му.

— Ти видя ли го да влиза? — попитах Буба.

Чувствах се леко замаяна.

— Да, мис. Сигурно те е дебнал на големия паркинг. Колата му се появи иззад ъгъла, после той излезе отвътре и се шмугна през задния вход около минута след теб. А аз веднага го последвах. Голям късмет имаш, че те придружавам.

— Благодаря ти, Буба. Прав си, късмет извадих с тебе. Интересно, какво ли е смятал да ми стори — полазиха ме ледени тръпки при тази мисъл. Дали просто е търсил някоя самотна женица, която да похити, или е искал да нападне именно мен? После осъзнах, че разсъждавам глупаво. Ако Ерик е бил разтревожен дотам, че да ми изпрати телохранител, значи е очаквал подобна заплаха, което, общо взето, отхвърляше вероятността за случайно нападение. Без да каже и дума повече, Буба се изниза през задния вход. Върна се след около минута.

— На предната седалка в колата му открих широко тиксо и някаква кърпа — рече Буба. — И палтото му е там. Донесох го, ще го подложим под главата му — приклекна и омота главата и шията на умрелия с дебелото камуфлажно яке.

Добра идея, като се има предвид, че човекът малко кървеше. Щом приключи манипулацията, Буба облиза пръстите си.

Сам ме прегърна, защото започнах да треперя.

— Странна работа — тъкмо казвах аз, когато вратата в коридора, която водеше към бара, се отвори и оттам надникна лицето на Кевин Прайър. Кевин е много приятен човек, но е ченге, а точно в момента подобна компания изобщо не ни трябваше.

— Извинявай, казанчето в мъжката тоалетна тече — рекох аз и хлопнах вратата пред тясното му, силно озадачено лице. — Вижте какво, момчета, предлагам ви следното: аз ще държа тази врата затворена, а през това време вие двамата ще натоварите нашия човек в колата му. После ще решим какво да го правим — подът в коридора имаше нужда от хубаво забърсване. Открих, че вратата всъщност можеше да се заключва. Досега не го знаех.

Сам се колебаеше.

— Суки, не мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията? — попита той.

Година по-рано щях да набирам трескаво 911 още преди трупът да е докоснал пода. Но през тази дълга година научих доста неща, и то по трудния начин. Потърсих погледа на Сам и наклоних глава в посока към Буба.