Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Писането е самотно преживяване, но животът, особено ако си късметлия, не е. Бих желала да благодаря на всички, които ме караха да се смея, да съхраня разума си и вдъхновиха създаването на тази книга: на сестрите ми Джаклин и Илейн Макшулскис; на приятелите, които бяха до мен почти толкова дълго, колкото и сестрите ми — Джордана Кармел и Ники Сингър; на съседите и познатите, които от време на време ме спасяваха или като отвеждаха децата, или като ми сипваха по питие (понякога и двете); на Ейми Сиърс и Каролин Клемънс; на щедрите души, които четяха, препрочитаха, съветваха и съпреживяваха — често хрупайки снакс, в продължение на много години и много книги: Илейн Фокс, Ани Джоунс, Марша Нюсио, Мери Блейни, Мег Рули и Анелиз Роуби.

Тази история е недействителна. Всички действащи лица, случки и събития, описани в нея, са или плод на фантазията на автора, или творческа измислица.

Секс в кутия. Това беше. Предизвикващ изтръпване в гърба, спиране на сърцето, упадъчен секс в кутия.

Лорна Рафърти измъкна хартията и упоителната миризма на кожа изпълни ноздрите й, разнасяйки познатия трепет до мозъка на костите й. Тази възбуда никога не намаляваше, независимо колко пъти бе извършвала този ритуал.

Докосна изпънатата кожа на обувките и се усмихна. Не можеше да се въздържи. Това беше порочно удоволствие в своето чувствено, осезаемо, хедонистично превъзходство. И караше кожата й от главата до пръстите на краката й да настръхва.

Прокара по гладката повърхност дланта си, после я плъзна към грациозното стъпало, наподобяващо котка, изтегнала се на следобедното слънце. Усмихна се на острия, съвършен ток. Да. Дааа. Беше възбуждащо.

Естествено, знаеше, че това е греховно. Дванайсетте години в католическото училище не бяха пропилени и със сигурност щеше да плаща за тази си страст по-късно.

По дяволите, планираше това от години. Този дълг щеше да се трупа на сметката й заедно с още много други.

А междувременно Лорна разполагаше с тези отворени сандали на „Делман“ 1 1 Херман Делман — основател на едноименната модна марка обувки през 1918 г., известна с висококачествените си стилни модели, носени от звезди като Мерилин Монро, Одри Хепбърн и др. — Б.пр. с каишка, опасваща глезена й, с които да се утешава. Ако се наложеше, можеше още сега да тръгне към пламъците на ада с тези обувки, за които си струваше дори да се умре.

Едно от нещата, които можеше да си спомни за майка си, бяха обувките й. Предимно в черно и бяло. Малки розови сандали с кокетни токове. И любимите на Лорна — високи, тесни сатенени обувки с токчета като запетайки, леко извити откъм пръстите и поочукани отпред, датиращи от годината на сватбата й.

Ако затвореше очи, Лорна все още можеше да си представи собствените си крачета, пъхнати в тези обувки, чиито токове тракаха оглушително върху изтъркания персийски килим, докато обикаляше из спалнята на родителите си, носейки се към спомена за майка си — избледняващо петно от изгубили блясъка си златисти коси, широка усмивка и познатия парфюм.

От всички неща, които знаеше и помнеше, дори и онези, които бяха изтрити от паметта й, Лорна знаеше едно със сигурност: любовта й към обувките беше наследствена.

Бавно измъкна чифта на „Делман“ от кутията, отхвърляйки в съзнанието си спомена за това как бе извадила кредитната си карта и бе очаквала като комарджия, който е заложил всичко на червения цвят, дали покупката ще бъде одобрена или отхвърлена.

Този път отговорът беше „да“.

Подписа разписката, обещавайки (на себе си): „Ама, разбира се, ще платя тези обувки! Никакъв проблем! Следващият чек, който ще подпиша, ще бъде именно за тях!“, докато лицето й придоби изражението на човек, който редовно плаща вноските по разходите си и чийто живот по нищо не личеше да е изцяло подвластен на кредитната карта „Виза“.

Бррр.

Напълно пренебрегна другия глас, който й казваше: „Не трябваше да правя това и още тук и сега ще обещая пред Господ или пред когото и да е друг, че повече никога няма да харча пари, които не ми принадлежат!“.

По-добре беше да не задържа дълго мисълта си върху това ехо.