Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Така Лорна крачеше към бъдещето си, сменяйки чифт след чифт, надявайки се през цялото време, че най-сетне ще срещне чаровния принц, който вървеше заедно с обувките. В замяна тя щеше да води лесния живот на средната класа, сред която беше израсла, с две или три хлапета, със златист ритрийвър, с огромен гардероб в спалнята си и без никакви финансови грижи.

Но не се получи така. Мъжете идваха и си отиваха. И пак идваха, и пак си отиваха, и то много преди времето, когато хората престанаха да казват: „Още си млада, целият живот е пред теб!“, а вместо това започнаха да я питат: „Е… кога най-сетне мислиш да се установиш?“. След раздялата с последния й приятел — приятния, но досаден до смърт адвокат Джордж Манинг, колежката й Бес я бе нарекла глупачка, след което бе добавила:

— Може и да е скучен, но се облича от „Брукс Брадърс“ и плаща редовно сметките си!

Това обаче не беше достатъчно за Лорна. Не можеше да остане с неподходящ човек само защото щеше да й осигури финансова стабилност, независимо колко изкусително беше като мисъл. Затова продължи да живее така, сякаш всеки момент очаква някакво чудо да изскочи пред нея иззад следващия ъгъл. Решенията винаги идват съвсем ненадейно, смяташе тя.

Междувременно не беше направила нищо, за да открие свое собствено решение и да престане да си създава проблеми, преди нещата да излязат от контрол. Като комарджия, който продължава да залага с надеждата, че голямата печалба тепърва му предстои, бе подминавала с лека ръка грижите, докато накрая, точно в този момент, осъзна, че държи губеща карта.

Намираше се в истинска криза. Ако не направеше промени, при това бързо, щеше да бъде разорена.

Нещата се свеждаха не просто до „Не можеш да си купиш тези сандали, беднячке!“ или „Няма как, през следващите няколко месеца ще трябва да ядеш само ориз и грах!“. Дойде време да си признае пред бога: кашоните от велпапе топлят повече при минусови температури, отколкото кутиите от шперплат, така че тичай бързо зад „Сиърс“ и вземи няколко опаковки от хладилници, преди някой да те е изпреварил.

Трябваше да предприеме нещо. И то незабавно.

— Значи вземаш противозачатъчни и го оставяш да се заблуждава, че се опитваш да забременееш?

Хелън Захарис веднага наостри уши. Въпросът не беше насочен към нея, но като нищо можеше и да бъде. Всъщност беше толкова точно формулиран, че за момент се уплаши да не би някой да е разкрил конспирацията й и да е седнал срещу нея на масата, за да я изнудва.

Но не, разговорът се водеше между две около двайсетгодишни момичета, заели съседната маса в кафе „Руж“, където Хелън очакваше за обяд Нанси, съпругата на сенатор Кабът.

Нанси закъсняваше, което бе добре, тъй като бърборенето на двете момичета беше много по-занимателно за Хелън, отколкото онова, за което неминуемо щеше да разговаря с нея, например кой ще участва в надбягванията в Мидълбърг през октомври или коя политическа фигура напоследък е предложила нелепо понижаване на данъците. Или пък — повишаване. Или чий дебел задник е предизвикал интереса на хората в Белтуей 5 5 Жаргонно название на вашингтонския политически елит. — Б.пр. . Нито една от тези теми не я вълнуваше.

— Не може да се каже, че се измъчва особено — отбеляза младата жена, която вземаше таблетките антибебе, като се засмя и отпи от розовото си питие. — Просто трябва да се постарае малко по-усърдно и… по-дълго.

Приятелката й се усмихна, сякаш й бе приятно да бъде въвлечена в пикантната тайна.

— Кога смяташ да престанеш?

— По някое време. Когато реша, че съм готова — нехайно отвърна първата.

Другата поклати глава:

— Не ти липсва кураж. Гледай само междувременно да не открие хапчетата.

— Няма начин.

— Къде ги криеш?

Прикрепени с тиксо към дъното на чекмеджето на нощното ми шкафче , мислено отбеляза Хелън.

— В дамската си чанта — поясни момичето с розовото питие. — Никога няма да потърси там.

Погрешна стъпка. Тотална неопитност. Мъжете проявяваха респект към този аксесоар само докато усетеха и най-малкото съмнение, че нещо става. Тогава първото място, където проверяваха, беше чантата. Дори най-глупавите действаха така.

Ако тя скриеше нещо там, Джим веднага щеше да го открие. Бе преминал през периода на куртоазия преди много време.

Потрепери при мисълта какво щеше да направи, ако разбере, че осуетява опитите му да се сдобие с наследник.

По този въпрос Хелън бе непоколебима. Не искаше бебе. Щеше да бъде абсолютно нечестно — преди всичко спрямо самото дете, тъй като единствената причина съпругът й толкова да го желае бе, че така ще може да демонстрира идеалното семейство, с което щеше да повдигне рейтинга си на следващите избори.