Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— А сега за анонимния търг — подхвана Нанси, но разговорът им бе прекъснат от приближаването на сервитьорката. — За мен един „Манхатън“ — нареди тя и повдигна многозначително вежди към Хелън, за да й подскаже, че няма никакво намерение да пие сама.

— Аз ще си поръчам коктейл с шампанско — каза Хелън, мислейки, че това е последното нещо, което й се иска в момента. — И чаша вода — допълни, с доброто намерение да наблегне повече на безобидната напитка. — Благодаря.

Непознатият грубиян мина покрай масата им и за момент пиянският му поглед се спря върху нея.

— Мъжете определено те забелязват — изкоментира Нанси с неприкрито неодобрение в гласа.

За момент тропането на сребърните вилици по китайския порцелан и тихият шепот, разнасящ последните клюки в Белтуей, изпълниха пространството и сякаш се усилиха.

— Поръчах си шампанско — нехайно отвърна Хелън. — Това винаги кара хората да се питат какъв е поводът за празненството. И винаги привлича внимание.

Очевидно обяснението й задоволи Нанси.

— Да си дойдем на думата. Празнуваме това, че най-сетне намерихме подходящо място за набирането на средства за благотворителния фонд. А сега да поговорим за твоето участие, а?

Хелън не беше в настроение за това. Винаги бе мразила подобни разговори, свързани с помощта й за каузи, които изобщо не подкрепяше. Но нямаше друг избор, освен да предложи най-доброто, на което беше способна, за да не донесе някакви негативи и да не посрами фамилията Захарис. А това бе нещо, което я караше да мрази този фалш още повече.

Когато сервитьорката изпълни поръчката им, Хелън вдигна чашата си към Нанси за тост за настоящия президент на благотворителната организация — неприятна, приличаща на жаба жена, която веднъж бе изразила мнение пред техни общи познати, че „Хелън е била и винаги ще си остане проста продавачка“, след което отпи глътка с намерението да е единствена.

След двайсетминутния монолог на Нанси за достойнствата на покойния предишен президент на фондацията Хелън се предаде и пресуши коктейла.

Защо не? Питието й позволяваше да прави нещо друго, освен да кима глуповато срещу Нанси и да се смее престорено на плоските й шеги.

Учудващо беше колко често й се налага да води такива разговори, които на всичкото отгоре я караха да се чувства неловко. Още по-учудващ бе фактът, че околните очевидно забелязваха досадата й. Въпреки това, незначителните брътвежи бяха част от живота й и докато Джим продължаваше да се катери все по-нагоре и по-нагоре по политическата стълбица, краят им изобщо не се виждаше.

Затова Хелън прие кръста си колкото може по-спокойно. Хората от обкръжението на съпруга й се движеха в кръг, преследвайки собствените си интереси. Много рядко можеше да се види някой — без значение на възраст, пол, раса или сексуална ориентация — който не би минал и през трупа на родната си баба, за да достигне заветната си цел.

Всяка, която твърдеше, че не плаща висока цена за удобния живот на домакиня, беше изгубила разума си.

Нанси не спираше да говори.

Продължавайки да се усмихва, Хелън направи знак на сервитьорката да й донесе още едно питие.

По-късно щеше да си изпати, задето бе изключила телефона си.

Отпусна се върху облегалката на коженото кресло в отдела за обувки в магазин „Ормондс“ — наградата й за двучасовата среща с Нанси Кабът — и започна да върти из съзнанието си мисълта за гнева на съпруга си така, както допреди малко бе премятала между пръстите си бижуто, което бе решила да си купи.

Той мразеше, когато не можеше да се свърже с нея.

Тя, от своя страна, ненавиждаше, когато успяваше да я намери. А напоследък това се случваше все по-често и по-често. Без значение къде се намираше или какво правеше, телефонът й сякаш звънеше винаги в най-неподходящия момент.

Един път, когато бе натоварена с консервирани храни от Гръцката православна църква за една от обществените трапезарии, спря за момент да се полюбува на спокойната красота на новия витраж, изобразяващ Благовещение. В този момент телефонът й звънна.

Друг път, докато едва балансираше с книжните пакети, пълни с екологично чисти продукти — единствените, които Джим консумираше в последно време, поддавайки се на поредната мода, държеше едновременно дамската си чанта и ключовете и се опитваше да прекоси дългата алея до входната врата, телефонът й отново се раззвъня. Тъй като бе включен на вибрации, неочакваното движение я стресна толкова силно, че бе изпуснала торбата с яйца.