Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Веднъж поднасяше току-що затоплена на микровълнова фурна домашно приготвена пилешка супа на прикован към леглото пациент в болницата, когато мобилният й отново я накара да подскочи така, че заля с бульона пациента и което в случая не бе толкова важно — новите си лачени обувки.

Дори днес, по време на обяда й с Нанси, Джим й се обади, с което увеличи броя на безсмислените разговори от един на два, само за да й каже, че има късно съвещание и няма да се прибере за вечеря, така че нямало смисъл да го чака.

Нанси на няколко пъти бе отбелязвала колко е мило от негова страна, че си прави труда да я уведоми. Ала тя не владееше езика на Джим, следователно нямаше представа, че късно съвещание означава, че ще се прибере у дома, ухаейки на мартини и нечий чужд парфюм.

Струваше си към психологията да се изучава и раздел Лицемерие .

Джим Захарис (кръщелното му име беше Деметриус, но той бе решил, че звучи прекалено етническо за американски политик) беше харизматичен младши сенатор на Мериленд, но се готвеше за агресивно нашествие към по-висок пост. В град като Вашингтон всичко, което върши една политическа фигура или пък съпругата му, трябваше да бъде искрено и той не искаше Хелън да го излага.

Да, подобно на много други брилянтни, но глупави мъже наивно вярваше, че собствените му прегрешения остават невидими, като в същото време не преставаше да се притеснява какво прави съпругата му, докато е сред обществото.

Откакто се бе омъжила, тя никога не бе давала и най-малък повод за скандал. Никакви случайни запознанства в басейна, никакви лесбийски истории… нищо.

Което не означаваше, че си няма своите тайни. Но ги пазеше, заровени дълбоко в нея.

Междувременно бе сключила сделка още в деня на сватбата си, когато бе прекалено наивна, за да си дава сметка за цената. Не ставаше въпрос за живота й на заможна домакиня, а за нещо много по-лошо. Беше един вид трофей, което я задължаваше винаги да изглежда добре, от време на време да участва в благотворителни акции, понякога да обядва с останалите дами от висшето общество в клуба, да спонсорира различни прояви и — което беше най-важно от всичко — да си държи устата затворена, докато душата й се разпадаше на части.

И тя бе станала обезпокоително добра във всички тези преструвки.

— Хелън!

От размишленията я изтръгна нечий бодър, весел глас. Извърна се и видя Сузи Хауъл, председателката на градския съвет, придружавана от дъщеря си.

— Сузи.

— Спомняш си Луси, нали? — каза Сузи, сочейки към тийнейджърката с подпухнало лице и сплъстена коса, обезцветена от честото използване на силните бои, предлагани напоследък по магазините.

Момичето изглеждаше съвсем не на мястото си в скъпия магазин „Ормондс“ и което беше странно, очевидно си даваше сметка за това.

— Да, разбира се. — Хелън бе забравила името на дъщерята и бе благодарна, че майката сама го спомена. — Как си, Луси?

— Много…

— Тя е много добре — прекъсна я Сузи, отправяйки й поглед, който можеше да е много по-изразителен, ако лицето й не бе сковано от толкова много ботокс. — Всъщност приеха я в университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо. Била си там, нали?

О, не. Това не беше разговорът, който Хелън би желала да води. Най-малкото сега, когато беше още замаяна от обяда с Нанси Кабът.

— Естествено — отвърна, надявайки се двете да не усетят миризмата на шампанско в дъха й. След това, тъй като вероятно майката и дъщерята знаеха много повече за мястото, отколкото тя, додаде: — Ходила съм, докато учех в колежа.

— А, значи не си завършила образованието си в „Маями“?

— Не. Посещавала съм го в ученическите си години. Преди цял век.

— Виж ти — промълви разочаровано Сузи. — В такъв случай, къде си завършила?

Хелън си помисли, че би трябвало да си води бележки относно измислената си история.

— В университета „Маршал“ — отговори, защото Дейвид Прайс бе учил там и го бе посещавала достатъчно често, за да познава добре неговото студентско градче.

Дейвид Прайс, любовта на живота й, докато бе преценила, че заслужава повече, и го бе изоставила.

И наистина бе получила точно това, което заслужаваше.

— Намира се в Западна Вирджиния — завърши, усещайки меланхолията в собствения си глас.

— Западна Вирджиния! — Сузи я погледна, сякаш току-що й бе съобщила, че е учила някъде в страна от Третия свят. — Мили боже, как едно възпитано момиче от Охайо се е озовало там?

— Уместен въпрос — усмихнато отвърна Хелън.