Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Аз пък не искам да ходя в Западна Вирджиния — изсумтя към майка си Луси, без дори намек за извинение, че би могла по този начин да засегне другата жена.

Това беше отношението към Западна Вирджиния на местните хора, все още вкопчени в закостенялото разбиране, че там живеят само беззъби туземци, които се женят за братовчедите си.

Сузи се разсмя на забележката на дъщеря си, давайки болезнено ясно да се разбере, че споделя нейното презрение към подобна възможност.

— Не се притеснявай, миличка, няма да се наложи. — После се обърна към Хелън със сияеща усмивка: — Би ли написала препоръчително писмо за дъщеря ми? Имам предвид, до университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо.

— С удоволствие. — Какво друго би могла да отговори? Нищо. Нейната работа беше единствено да казва „да“. — Но — додаде бързо — може би препоръката на Джим ще има повече тежест?

Радостен блясък озари очите на Сузи.

— Смяташ ли, че ще се съгласи да го направи заради нас? — Съвсем ясно беше, че това бе имала предвид още от самото начало, така че Хелън нямаше за какво да се притеснява.

— О, сигурно. — Всичко щеше да направи, стига името му да се разнася наоколо. Често му се налагаше да слага подписа си под документи, към чието съдържание нямаше никакво отношение.

Като под тяхното свидетелство за брак например.

— Ще кажа на секретарката му да ви се обади — обеща тя.

— Много ти благодаря, Хелън. — Сузи смушка с лакът дъщеря си в ребрата. — Нали? Не е ли много мило от страна на госпожа Захарис?

— Благодаря — равно повтори момичето.

— Няма за какво — отвърна Хелън с най-любезната си усмивка.

Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, Хелън си мислеше как напоследък животът й бе преизпълнен с подобни фалшиви отношения. Хората искаха единствено да я използват като връзка с влиятелните на деня, но това не я притесняваше, защото съпругът й се възползваше от всяка възможност да увеличи собствената си власт. А тя отдавна, много отдавна бе сключила сделка, че ще плаща цената на играта, срещу което ще получава финансов комфорт.

Това удовлетворяваше всички.

Всички, освен самата нея, както се оказа накрая.

Ако преди десетина години някой й бе казал в какво ще се превърне животът й, не би повярвала. Но всичко се бе променяло постепенно и малко по малко, докато един ден се събуди и откри, че живее в някаква налудничава, скалъпена приказка.

Това беше ужасяващо, но алтернативата — животът й, преди да се омъжи за Джим — все още блестеше като парещ спомен в съзнанието й.

Може би това я правеше слаба, но не можеше да мисли за цената, която трябва да плати, само и само да не се връща назад. А ако съпругът й знаеше истината за миналото й, би дал всичко, за да остане погребано.

В резултат Хелън можеше да си позволява каквото й хрумне и което си пожелае. Именно това я доведе тук, в секцията за обувки в магазин „Ормондс“, където идваше най-малко три пъти в седмицата.

Понякога удоволствието беше краткотрайно. Често изчезваше още преди да се прибере у дома с новите кутии и пакети, но първоначалната наслада от новата придобивка винаги я опияняваше.

Беше живяла прекалено дълго без това, за да го приема сега за даденост.

В този момент, докато чакаше, облегната в коженото кресло, тъмнокосият продавач (Луис ли му беше името?) да донесе камарата обувки, които бе пожелала да изпробва, започна да се чуди дали цената си заслужава.

Определено имаше какво да се каже за това, че сега бе в състояние да си купи всичко, което пожелае, особено след преживените трудни години. Сега нещата изглеждаха лесни. И това й носеше някаква утеха.

Тя не просто си купуваше разни неща. Дори в моментното си леко замайване от шампанското си даваше сметка за това.

Купуваше си хубави спомени .

В живот, лишен от емоционална топлина, правеше всичко възможно, за да си осигури мигове, които после щеше да си спомня с удоволствие. Като нещо, различно от обикновено губене на време между раждането и смъртта.

Толкова пъти беше привличана от невероятния аромат на парфюм, от натурален лосион за тяло, от тоалет, в който изглеждаше убийствено, или — през повечето време — от чифт обувки, които я извисяваха до върха на щастието в прекия и преносния смисъл на думата.

— Извинете ме, госпожо Захарис — прекъсна размишленията й нечий глас.

Луи. Или Луис? Или, дявол да го вземе, може би се казваше по съвсем друг начин. Навярно Боб?

— Да? — отвърна, като се стараеше да не се обръща към него персонално, тъй като вероятността да сгреши беше голяма.