Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Кампания 2008.

Веднъж сънува, че има бебе. Това бе копнежът да притисне малкото топло телце, да целуне пълничките пръстчета на ръчичките и крачетата. Да прави сандвичи с фъстъчено масло за обяд всеки ден и да го изпраща на училище с неизбежното „Обичам те!“.

О, да, веднъж Хелън бе сънувала, че е майка. И има щастливо семейство. Както и много други сънища, които голямата политическа машина на Вашингтон бе смляла и изплюла. Нямаше желание да вкарва едно невинно същество в нея.

— Да ви донеса ли вече нещо за пиене? — попита младата сервитьорка. Имаше нервното изражение на човек, който току-що е започнал работа и се старае да я върши както трябва, но няма никаква представа как. Хелън разпознаваше тези симптоми. Преди петнайсет години бе в същото положение.

— Не, всичко е наред, благодаря. Просто чакам…

— Госпожице! — разнесе се пиянски глас през няколко маси. Някакъв мъж щракна с пръсти, сякаш привиква куче. — Колко пъти трябва да си поръчвам ирландско кафе, преди най-после да ми го донесете?

Сервитьорката неуверено премести поглед от Хелън към непознатия, после обратно, и очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, господине. Проверих няколко пъти, но още не е готово.

— Качеството изисква време — намеси се Хелън с най-очарователната си усмивка. Грубиянинът не заслужаваше подобна любезност, но ако някой бе недоволен, той би трябвало да заеме мястото на това момиче. — Днес поръчките за бара са особено много, така че вината не е нейна.

Точно както се очакваше, мъжът се разсмя, оголвайки грозни жълти зъби. Беше готова да заложи и последния си долар, че е страстен пушач.

— А ти си доста гореща, а? Позволи ми да те черпя едно!

Хелън отново се усмихна, сякаш беше изключително доволна от тази проява на мъжко внимание.

— Още едно — и няма да бъда в състояние да се прибера у дома — излъга тя. — Това мило момиче изминава разстоянието от бара до масите толкова пъти, че сигурно главата му се е замаяла. — Обърна се към сервитьорката и прошепна: — Засега не искам нищо. Благодаря.

Младата жена изглеждаше напълно объркана, но и изпълнена с благодарност, когато се обърна и се отдалечи.

— Ей, какво ще кажеш да се видим по-късно днес — предложи непознатият, но бе прекъснат от пристигането на приятелката на Хелън.

— Здравей, миличка. Извинявай, че закъснях. Едва успях да се измъкна от Джорджтаун тази сутрин.

Хелън се изправи, а Нанси Кабът млясна въздуха от двете й страни, пръскайки около себе си дъх на старомоден парфюм. Погледна към мъжа с жълтите зъби, който очевидно я позна, защото изкриви лице в гримаса и смигна на Хелън.

— Няма проблем — успокои я Хелън и двете седнаха. — Просто седях тук и се наслаждавах на атмосферата.

— Чудесно местенце, нали? — Нанси погледна през прозореца, където в далечината, на фона на бледосиньото небе, се очертаваше силуетът на паметника на Джордж Вашингтон.

Погледът й беше толкова съсредоточен, че за момент Хелън си помисли, че приятелката й е на път да каже някаква философска мъдрост за величието на града. Но тя не направи нищо подобно.

— Просто ми се иска да можехме да разчистим онези рушащи се сгради там. — Посочи с ръка на юг, където действително имаше доста порутен квартал, чиито жители обаче полагаха сериозни усилия за възстановяването му.

— Дай им малко време — небрежно отвърна Хелън, опитвайки се да прикрие колко дълбоко я засяга темата, още повече че изказаното от Нанси бе в противоречие с политиката, заявена от съпруга й през тази седмица. — Програмата за благоустрояването на града работи много добре.

Нанси се засмя, очевидно мислейки, че приятелката й влага в думите си и известна доза сарказъм. И че това е много забавно.

— Впрочем точно смятах да ти кажа нещо. Струва ми се, че най-сетне намерихме мястото за благотворителното набиране на средства за закупуване на дрехи за сираците.

— О! — Хелън се опита да си придаде заинтригувано изражение, за да не издаде сънливостта, която бе започнала да я обзема. Проявяваше интерес към подобни начинания точно толкова, колкото и Нанси към благоустройството на града. Разликата беше, че тя бе принудена да симулира заинтересованост, колкото и да й се искаше да сложи точка на разговора със смях, точно както преди малко бе направила събеседничката й. — Какво имаш предвид?

— Къщата на Хъчинсън в Джорджтаун — знаеш ли я? Онази, на ъгъла на „Галоуей“ и „Ем“.

— А, да. Много е красива. — Всъщност нямаше никаква представа за сградата, но беше наясно, че ако признае невежеството си, ще й се наложи да изтърпи безкрайна лекция за историята на къщата на Хъчинсън, за мебелировката й, за хората, които са живели в нея, и естествено — за стойността й. В интерес на истината, не беше сигурна колко още може да запази любезното изражение на лицето си.