Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Само дето до този момент нямаше представа, че напълно е излязло от контрол.

Какво, за бога, бе купила с всичките тези пари?

И защо през цялото време все пак се чувстваше празна?

Не беше екстравагантна. Излизаше доста рядко и не можеше да се каже, че всеки път пиеше „Дом Периньон“. Единственото нещо от покупките й, което евентуално би могло да се нарече не от първа необходимост , бяха един-два чифта обувки, и то от време на време. В случай, разбира се, че обувките могат да са излишни.

Понякога, когато попаднеше на чифт, на който не можеше да устои, го купуваше ей така, за всеки случай. Като онези на „Мали“ миналото лято. Но те струваха колкото незначителна част от наема й. Как този каприз би могъл да допринесе за сметките й от стотици долари?

До този момент си въобразяваше, че може да се справи и да погаси дълговете си. Щеше да спечели достатъчно пари и да изплати всичко. От време на време в ресторанта имаше нощи, през които получаваше по двеста и петдесет, дори по триста долара бакшиш. Август по принцип беше мъртъв сезон за ресторантьорския бизнес, но щом дойдеше септември, нещата щяха да влязат в релси.

Но сега, гледайки разписките, за първи път осъзна, че никога няма да изкарва достатъчно, за да поеме нещата в свои ръце. Имаше лихви, такси за превишен лимит, финансови глоби… Върху две от кредитните й карти банките бяха завишили лихвите с близо трийсет процента. При вноска от сто шейсет и четири долара, сто шейсет и два отиваха само за тях. Дори на нея й беше ясно, че за да погаси с два долара месечно главницата, ще са й нужни десетилетия. И то в случай, че се откаже да ги използва в бъдеще. Беше изправена пред сериозен проблем. Толкова сериозен, колкото бяха дълговете й.

Всичко започна, когато магазините „Сиърс“ любезно й изпратиха тяхна кредитна карта още докато беше първокурсничка в колежа. Израснала сред комфорта на луксозно предградие в Потомак, Мериленд, винаги бе считала, че не само ще продължава да се радва на стандарта на средната класа, но дори ще го надхвърли. Това бе стартовата точка, а не върховото постижение в живота й.

Тъй че когато получи кредитната карта, реши, че е редно да излезе и да купи някои дребни неща за себе си, които да заплати сама.

Първата й покупка бе чифт червени маратонки. Забеляза ги на витрината на „Лусит“ и веднага си представи как изпъква сред компанията си на доковете на залива Чесапийк със загоряла от слънцето кожа, с блестяща от модната боя „Клерол“ №2 светлоруса коса, с новия си приятел — син на богат собственик на автосалони из целия щат — толкова запленен от нея, че е готов веднага да й предложи брак, след което всички заживяват щастливо до края на дните си.

С цена от единайсет долара и деветдесет и девет цента, плюс пет процента такса и близо шестнайсет процента лихва, червените маратонки й се сториха добра инвестиция. Освен това имаше намерение да направи вноската преди датата на падежа.

На излизане от магазина обаче още няколко дреболийки хванаха окото й. Страхотният уокмен „Сони“ за деветдесет и девет долара си беше направо без пари, а и кой можеше да я упрекне за малките сребърни обеци, оформени като джапанки… Никой, естествено.

За нейна беда, Лорна не беше много стриктна, когато трябваше да връща пари, а и приятелят й я изостави няколко седмици по-късно, след като й изневери с най-добрата й приятелка на един рожден ден. Прекара лятото, работейки на различни места на закрито. Затова кожата й не придоби бленувания бронзов загар, а дългата й светлокестенява коса беше изтощена и провиснала от изкуствената светлина и спарения въздух в помещенията, вместо да се вие на златисти вълни около лицето й и да се развява от вятъра, докато, изтегната на борда на лодката, плава към очакващото я щастие.

Но дойде есента и Лорна срещна друг мъж, който обичаше салсата. Обувките за популярния танц бяха изумителни — стегнати, бродирани! Новият любим й се струваше като сбъдната мечта. Увлечението никак не беше евтино, но кой би поставил цена на мечтата?

Естествено, един ден сънят свърши, Лорна се събуди и приключи обучението си в колежа като самотно момиче. Това съвсем не означаваше, че междувременно не се бе натъквала на неустоими обувки. Изтегли кредит, за да се запише на балет (не танцуваше с палци, но и пантофките й доставяха удоволствие), джаз (там имаше обувки с цяла и с раздвоена подметка, дори ботуши), степ (кожени и вдигащи доста шум). Беше ужасна танцьорка, но обувките… обувките!