Шарлейн Харис: Клубът на мъртвите

Но се замислих за моята стара кола и за карбуратора, който наскоро се наложи да сменя. Платих наведнъж целия ремонт, макар че се изкушавах да помоля Джим Дауни да му дам половината сума, а останалото — на вноски за период от два месеца. Но Джим имаше съпруга и три деца. Сутринта обмислях да попитам шефа ми, Сам Мерлот, дали не би могъл да удължи смените ми в бара. Особено сега, когато Бил заминаваше за „Сиатъл“. Спокойно можех и да живея в „Мерлот“, ако Сам се нуждаеше от мен. Защото аз със сигурност се нуждаех от парите.

Положих огромно усилие да не се вкисвам, подминавайки Бел Райв. Излязох от южния край на града, после завих наляво по „Хамингбърд Роуд“, в посока към „Мерлот“. Помъчих се да си повярвам, че всичко е наред; че след завръщането си от Сиатъл — или откъдето и да е — Бил отново ще се превърне в страстен любовник и отново ще ме цени и обича както преди. А аз отново ще изпитам усещането, че не съм сама, а принадлежа на някого.

Имах брат си Джейсън, разбира се. Но ако кажа, че с него сме много близки, ще прозвучи доста преувеличено.

Душата ми се свиваше от непогрешимата болка на отхвърлянето. Познавах това усещане толкова добре; беше ми като втора кожа.

Ненавиждах го, но то полека-лека ме обземаше отново.

Натиснах бравата, за да се уверя, че съм заключила, обърнах се и с крайчеца на окото си мярнах нечия фигура. Седеше на люлката на верандата ми. Изправи се и аз положих огромно усилие да не изпищя. После го разпознах.

Аз носех дебело палто, а той беше само по потник, което всъщност изобщо не ме изненада.

— Ел…? — Упс! — Здрасти, Буба, как я караш? — опитах се да го кажа непринудено и безгрижно. Провалих се, но пък и Буба не беше от най-умните. Вампирите признаваха, че приобщаването му към тях, докато се намирал на крачка от смъртта заради злоупотреба с наркотици, е било огромна грешка. През онази фатална нощ един от служителите в моргата се оказал както жив мъртвец, така и негов голям почитател. Посредством набързо скалъпен план, който включвал и едно-две убийства, служителят решил да приобщи Буба и го превърнал във вампир. Но, как да ви кажа, този процес невинаги протича съвсем гладко. Оттогава насам Буба се мотае наоколо и всички го считат за Краля на идиотщината. През последната година се подвизаваше в Луизиана.

— Мис Суки, как си? — акцентът му беше все тъй силен, а лицето — все тъй красиво, ако човек не се вторачва прекалено в двойната му брадичка. Тъмният му перчем падаше над челото в старателно подреден безпорядък. Гъсти, добре сресани бакенбарди. Някой от почитателите му сред живите мъртъвци се бе погрижил за външния му вид тази вечер.

— Добре съм, благодаря — отвърнах любезно и се ухилих до уши. Така правя, когато съм нервна. — Отивам на работа — добавих, чудейки се дали ще е възможно просто да се кача в колата и да потегля. Май не.

— Ами, мис Суки, изпратен съм да те охранявам тази вечер.

— Така ли? Че от кого си изпратен?

— От Ерик — гордо отвърна той. — Бях единственият присъстващ в офиса, когато му се обадиха. Нареди ми веднага да си довлека задника дотук.

— Каква е опасността? — огледах предпазливо гората, насред която се намираше старата ми къщурка. Новината, донесена от Буба, ме хвърли в голяма тревога.

— Не знам, мис Суки. Ерик… той каза да те наглеждам тази вечер, докато някой от тях, от „Вамптазия“, не дойде да ме смени — Ерик или Чоу, или мис Пам, или даже Кланси. Така че, ако ще ходиш на работа, аз идвам с теб. И само някой да те закачи, ще си има работа с мене.

Нямаше смисъл да задавам повече въпроси на Буба и да напрягам и без това слабия му мозък. Само щеше да се разстрои, а аз изобщо не исках да се стига дотам. Ето защо човек никога не биваше да го нарича с предишното му име… макар че от време на време запяваше, а това наистина си струваше да се преживее.

— Не можеш да дойдеш в бара — направо казах аз.

Това можеше да доведе до неприятни последствия. Клиентелата на „Мерлот“ приемаше спокойно факта, че в бара може да влезе някой вампир, но не бих могла да предупредя абсолютно всички да не изричат на глас името му. Ерик трябва да е бил отчаян; вампирската общност не изпускаше недоразумения като Буба от полезрението си, макар че от време на време на него му щукваше да се поразходи на своя глава. Тогава винаги се намираше очевидец, който се кълнеше, че го бил видял с очите си и жълтата преса полудяваше.

— Може да ме изчакаш в колата ми, докато свърша работа — студът не оказваше никакво влияние на Буба и събратята му.