Шарлейн Харис - Клубът на мъртвите

— Казах му, че аз харесвам топли мъже, които дишат — засмя се тя. Понякога Арлийн е доста нетактична, освен всичко друго. Реших, че е крайно време да помисля защо точно я смятам за своя приятелка. — Шегувам се, разбира се. Просто му казах, че приятелката на Бил е русата сервитьорка, която ще дойде в девет.

Благодаря, Арлийн. Значи нападателят ми е разбрал как изглеждам благодарение на описанието, дадено от най-добрата ми приятелка; не е знаел нито как се казвам, нито къде живея, а само това, че работя в „Мерлот“ и излизам с Бил Комптън. Утешителна информация, но крайно незначителна, за да ми върши работа.

Изнизаха се три часа. Сам дойде в бара и ми прошепна, че е дал на Буба бутилка кръв и списание, което да разглежда. После започна да си търси занимание зад тезгяха.

— Чудно ми е защо този мъж е карал кола, а не мотор? — измърмори той съвсем тихичко. — И защо регистрационните му табели са от щата Мисисипи? — той млъкна, когато Кевин дойде да се увери, че ще уведомим сина на Джейн, Марвин. Сам набра номера, а Кевин изчака да чуе обещанието на Марвин, че ще бъде в „Мерлот“ до двайсет минути. Чак след това Кевин се оттегли, стиснал тетрадката си подмишница. Интересно какво толкова пишеше. Стихове? Полицейската си сводка?

Четиримата мъже, които се опитваха да игнорират Джейн, докато ближеха бирите си със скоростта на костенурка, най-после довършиха питиетата си и напуснаха бара. Всеки от тях хвърли на масата по един долар бакшиш. С клиенти като тези скоро нямаше да видя дупките на алеята ми запълнени.

На Арлийн й оставаше още половин час до края на смяната, но тя поиска разрешение да си тръгне заедно с Бък. Децата й все още бяха в дома на майка й, така че двамата с Бък можеха да се усамотят в караваната за известно време.

— Бил скоро ли се прибира? — попита ме тя, докато навличаше палтото си. Бък си говореше със Сам на тема футбол.

Свих рамене. Беше ми звъннал преди три нощи, за да ми съобщи, че е пристигнал благополучно в „Сиатъл“ и се среща с… когото трябваше да се срещне. Когато се опитах да му се обадя, чух съобщение: „Абонатът е недостъпен“. Това чудесно описваше цялата ситуация. Приех го като лош знак.

— Той… липсва ли ти? — лукаво попита тя.

— Ти как мислиш? — отвърнах аз с едва доловима усмивка. — Хайде, тръгвай, отивай да се забавляваш.

— Бък е много добър в забавленията — похотливо измърка тя.

— Късметлийка!

И така, Джейн Боудхаус бе единственият посетител в „Мерлот“, когато се появи Пам. Но все едно нямаше никого, защото Джейн витаеше в друга реалност.

Пам е вампирка и съсобственичка на „Вамптазия“ — туристически бар в Шривпорт. Тя е втора в йерархията им след Ерик. Пам е блондинка на около двеста и кусур години и на практика има чувство за хумор, което далеч не е характерно за вампирите. Ако можеше да съществува понятие като вампир приятел, то тя за мен представляваше нещо такова.

Настани се на една от високите табуретки и се загледа в мен над полирания дървен тезгях.

Зловеща ситуация. Никога не бях виждала Пам никъде другаде, освен във „Вамптазия“.

— Какво става? — рекох аз вместо поздрав. Усмихнах й се, но усещах огромна тревога.

— Къде е Буба? — попита тя с кристално ясния си глас и хвърли поглед иззад рамото ми. — Ерик ще се ядоса, ако Буба не е успял да се справи със задачата си. — За пръв път забелязах, че Пам говореше с лек акцент, но не успях да установя какъв точно. Може би някаква интонация на древноанглийски?

— Буба е отзад, в офиса на Сам — отвърнах аз и се вгледах в лицето й. С нетърпение чаках да си отвори устата и да изплюе камъчето.

Сам застана до мен зад тезгяха и аз ги представих един на друг. Пам го приветства с голямо уважение, защото Сам беше свръхсъщество (на обикновен простосмъртен тя дори не би обърнала внимание). Очаквах да прояви интерес към него, защото Пам е сексуално всеядна, а Сам е доста привлекателен. Трудно ще разбереш каквото и да било по изражението на един вампир, но Пам определено ми се стори нещастна.

— Е, какво става? — попитах аз след известно мълчание.

Погледът на Пам потъна в очите ми. И двете сме синеоки блондинки, но това е все едно да кажеш, че две кучета си приличат, защото и двете са животни. Общото помежду ни свършваше дотам. Косата на Пам е права и светла, а очите й са много тъмни, сега изглеждаха пълни с тревога. Тя се вторачи многозначително в Сам и той, без да каже и дума, отиде да помогне на Марвин — измъчен на вид мъж, прехвърлил трийсетте, — да натовари майка си в колата.