Шарлейн Харис: Клубът на мъртвите

— Бил изчезна — хвърли бомбата Пам и рязко промени монотонната насока на разговора.

— Не, не е. Той е в Сиатъл — казах аз, преднамерено невъзприемчиво. Тазсутрешната дума на деня в календара ми. Ето че ми влезе в работа.

— Излъга те.

Опитах се да смеля информацията и й кимнах да продължи.

— През цялото това време е бил в Мисисипи. Пътувал е с кола до Джаксън.

Забих поглед в дървения бар с плътно полиуретаново покритие. Подозирах, че Бил ме е излъгал, но когато го чух изречено в прав текст и на глас, ме заболя ужасно. От лъжата. И от факта, че беше изчезнал.

— А… какво смятате да предприемете, за да го откриете? — попитах аз и се подразних от треперещия си глас.

— Търсим го. Правим всичко, което е по силите ни — отвърна Пам. — Онзи, който го е отвлякъл, може би дебне и теб. Ето защо Ерик изпрати Буба.

Не можех да отговоря. Полагах огромни усилия да запазя самообладание. Сам отново се приближи към нас. Вероятно защото бе забелязал колко съм разстроена. Застана плътно зад гърба ми и прошепна:

— Някой се опита да отвлече Суки веднага след пристигането й на работа тази вечер. Буба я спаси. Скрихме тялото на нападателя в задния двор. Смятахме да го преместим оттам, след като затворим.

— Толкова бързо действат! — гласът на Пам звучеше още по-отчаяно. Тя стрелна с поглед Сам и кимна. Той бе неин събрат, макар и не вампир, а втора ръка свръхестествено същество. — Най-добре да огледам колата. Да видим какво ще успея да открия — за Пам не съществуваше съмнение, че е по-нормално сами да се отървем от тялото, отколкото да търсим съдействието на властите. Вампирите срещат трудности в приемането на полицията като авторитетна институция и не могат да свикнат със задължението си на редови граждани да уведомяват силите на реда при възникване на проблем. Макар че вампирите нямат право да служат във въоръжените сили, те могат да работят като полицаи и даже изпитват удоволствие от практикуването на тази професия. Само че вампирите-ченгета често биват низвергнати от останалите живи мъртъвци.

Предпочитах да мисля за вампири-ченгета, отколкото за чутото от Пам.

— Кога точно изчезна Бил? — попита Сам. Гласът му звучеше сравнително спокойно, но се усещаше, че е ядосан.

— Трябваше да се прибере снощи — каза Пам.

Вдигнах рязко глава. Това не го знаех. Защо не ми беше казал, че се прибира вкъщи? — според уговорката ни трябваше да се прибере в Бон Темпс, да звънне във „Вамптазия“, за да ни уведоми, че е пристигнал благополучно, и да се срещне с нас тази вечер. От устата на вампир това звучеше като твърде обстоятелствено дърдорене.

Пам извади мобилния си телефон и набра някакъв номер; ясно чувах кратките пиукания. После се заслушах в разговора й с Ерик. След като го запозна с фактите, Пам каза:

— Тук е. Седи и мълчи.

Подаде ми слушалката и аз автоматично я притиснах към ухото си.

— Суки, слушаш ли? — знаех, че Ерик чува шумоленето на косата ми, както и едва доловимото ми дишане. — Знам, че ме слушаш. Трябва да изпълниш всичко, което ти кажа. Засега не споделяй с никого какво се е случило. Дръж се напълно естествено. Живей живота си, както досега. Някой от нас ще те наблюдава непрекъснато, независимо дали го усещаш, или не. Ще намерим начин да те охраняваме дори през деня. Ще отмъстим за Бил и ще те закриляме.

Да отмъстят за Бил? Значи Ерик беше сигурен, че Бил е мъртъв. Тоест, че не съществува.

— Не знаех, че е трябвало да се прибере снощи — казах аз, сякаш това беше най-важният от всички факти.

— Той… възнамеряваше да ти съобщи лоша новина — внезапно изтърси Пам.

Ерик я чу и недоволно изсумтя.

— Кажи на Пам да си затваря устата — изрева той.

За пръв път го чувах толкова разгневен. Прецених, че е излишно да предавам съобщението му, тъй като Пам го чу отлично. Повечето вампири имат силно развит слух.

— Значи вие сте знаели кога се прибира. Знаели сте и каква е лошата новина — казах аз. Бил не само че беше изчезнал и вероятно бе мъртъв — окончателно мъртъв, — но и ме беше излъгал къде отива и защо. Освен това бе скрил от мен важна тайна; нещо, което пряко ме засягаше. Болката ми стана толкова силна, че вече не усещах къде е раната. По-късно щях да я усетя, със сигурност.

Върнах телефона на Пам, обърнах се и напуснах бара. Залитах, докато вървях към колата си. Трябваше да остана в „Мерлот“, за да помогна да се отървем от трупа. Сам не беше вампир и участваше в цялата тази каша единствено заради мен. Не беше честно спрямо него.