Шарлейн Харис - Клубът на мъртвите

Ала след кратко колебание запалих двигателя и потеглих. Буба можеше да му помогне, както и Пам — Пам, която знаеше всичко, за разлика от мен.

Щом се прибрах, зърнах нечие бледо лице между дърветата край дома ми. Изкуших се да извикам своя вампир телохранител, да го поканя вкъщи или поне да му предложа да прекара нощта на верандата. Но после размислих и се отказах. Трябваше да остана сама. Нямах нищо общо с цялата тази работа. Не трябваше да предприемам каквито и да било действия. Трябваше да остана безучастна, защото се намирах в пълно неведение, и то не по моя воля.

Чувствах се наранена и разгневена до краен предел. Или поне така си мислех. Впоследствие успях да се убедя в това.

Влязох вкъщи и заключих вратата след себе си. Един вампир лесно би се справил с всяка ключалка, разбира се, но никога не би прекрачил прага без покана. Вампирът определено нямаше да допусне никакви хора да припарят до къщата, поне до разсъмване.

Облякох си стария син халат с дълги ръкави, седнах на кухненската маса и вперих празен поглед в ръцете си. Мислех си за Бил. Къде ли се намираше в момента? Дали все още крачеше по тази земя, или бе само купчина пепел в някоя жарава? Сетих се за гъстата му тъмна коса. Мислех си и за завръщането му, пазено в дълбока тайна. Струваше ми се, че са минали едва няколко минути, но когато погледнах часовника на фурната, установих, че съм седяла на масата, с вперен в нищото поглед, повече от час.

Трябваше да си лягам. Беше късно и студено. Какво по-нормално от това да си легна? Но в моето бъдеще вече нищо нямаше да е нормално. О, не, момент! Ако Бил го нямаше, моето бъдеще щеше да стане именно нормално.

Никакъв Бил. Следователно — никакви вампири: нито Ерик, нито Пам, нито Буба.

Никакви свръхестествени същества: нито върколаци, нито менади. Ако не беше връзката ми с Бил, изобщо нямаше и да ги срещна. Ако Бил не се бе появил в „Мерлот“, аз просто щях да си обслужвам масите в бара и да слушам нежеланите мисли на околните: дребнава алчност, похот, разочарования, надежди и фантазии. Лудата Суки, местният телепат на градчето Бон Темпс, щата Луизиана.

Бях девствена, преди да срещна Бил. А сега единствената ми възможност за секс оставаше Джей Би дю Рон, който бе тъп като галош, но за сметка на това много красив. През главата му рядко преминаваше мисъл и именно поради това присъствието му не ме натоварваше излишно. Можех дори да докосвам Джей Би, без да получавам неприятна картина от съзнанието му. Но Бил… Установих, че дясната ми ръка е свита в юмрук, и го стоварих толкова силно върху масата, че свят ми се зави от болка.

Бил ми каза, че ако нещо се случи с него, трябва да „отида“ при Ерик. Така и не разбрах дали ми казваше, че Ерик ще се погрижи да получа част от финансовото наследство на Бил, или че Ерик ще ме закриля от други вампири, или че ще му стана… имам предвид, че ще се наложи да встъпя в такава връзка с Ерик, каквато съм имала с Бил. Бях казала на Бил, че няма да позволя да ме подмятат напред-назад като печена пуйка на коледна трапеза.

Но Ерик сам дойде при мен, така че аз дори не получих възможност да преценя дали да се вслушам в последния съвет на Бил, или не.

Изгубих нишката на мисълта си. Но тя така или иначе беше доста накъсана.

О, Бил, къде си? Зарових лицето си в шепи.

Главата ми туптеше от изтощение. Дори малката ми уютна кухня бе скована от студ в този късен среднощен час. Станах от стола и се запътих към леглото си, макар да знаех, че няма да мога да мигна. Нуждаех се от Бил толкова силно, че цялото ми същество стенеше от копнеж — толкова непоносим, та се зачудих дали не съм обладана от някаква свръхестествена сила.

Макар че телепатичните ми способности ме предпазваха от вампирско чародейство, може би ми влияеше някаква друга сила, също толкова мощна? Или просто страдах от липсата на единствения мъж, когото някога съм обичала. Чувствах се изтърбушена, празна, предадена. Даже когато баба умря, не ми е било толкова зле, нито когато родителите ми се удавиха. Бях много малка, когато починаха родителите ми, и може би не съм осъзнавала напълно, че са си отишли завинаги. Сега ми е трудно да си спомня. Когато баба умря преди няколко месеца, намерих утеха в южняшките погребални ритуали.

Освен това знаех, че не са ме изоставили доброволно.

Осъзнах, че стоя неподвижно до вратата на кухнята. Отърсих се от тежките си мисли и угасих осветлението.

Легнах си, завих се и се разплаках в тъмното. Плаках много, много дълго. Тази нощ нямах сили за благодарствени молитви. Тази нощ усетих мъчителната тежест на всяка своя загуба. Струваше ми се, че съдбата ми е отредила много повече лош късмет, отколкото на останалите. Направих символичен опит да се измъкна от самосъжалението, но не ми се удаде. Давех се в него, а мъката, че не знам каква е съдбата на Бил, ме дърпаше още по-надълбоко.