Шарлейн Харис - Мъртви за света

— Той е тук — казах.

Пам не обичаше излишните приказки.

— Жив ли е?

— Да.

— Повреди?

— Умствени.

Нова пауза. Още по-дълга.

— Представлява ли опасност за теб?

Не че на Пам й пукаше дали Ерик е решил да ме изсмуче до капка. Тя просто искаше да знае дали възнамерявам да предложа убежище на шефа й.

— Мисля, че не, поне засега — отвърнах. — Явно има проблем с паметта.

— Мразя вещиците. Правилно са постъпвали хората, когато са ги завързвали на кол и са ги изгаряли.

Колко забавно, помислих си аз. Пам говореше за същите тези хора, които днес с радост биха забили същия този кол във вампирско сърце. Само че в този късен час изобщо не ми беше до шеги и вече едва потисках прозевките си.

— Ще дойдем утре вечер — обади се най-после тя. — Можеш ли да го задържиш у вас през деня? Ще съмне след по-малко от четири часа. Разполагаш ли с безопасно място?

— Да. Но да дойдете веднага след залез-слънце, чуваш ли? Не искам да се забърквам отново във вашите вампирски глупости! — обикновено не говоря толкова безцеремонно, но, както вече казах, имах доста тежка и дълга нощ.

— Ще дойдем.

Затворихме едновременно. Ерик продължаваше да ме наблюдава с неподвижните си сини очи. Косата му представляваше чорлава бъркотия от сплъстени руси къдрици. Косите ни имат еднакъв цвят, очите ни — също. Но приликите свършват до тук.

Внезапно ми се прииска да донеса гребен и да го среша, но вече нямах сили за нищо.

— Добре, ето каква е работата — казах. — Оставаш тук тази нощ и през деня, а утре вечер Пам и другарите й ще дойдат и ще ти обяснят всичко.

— Повече няма да пускаш никого тук, нали? — попита той.

Забелязах, че е изпил бутилката си и вече не изглежда толкова изтощен. Това ме зарадва.

— Ерик, ще направя всичко, което е по силите ми, за да си в безопасност — стараех се да говоря възможно най-спокойно. Прокарах длан през лицето си; имах чувството, че ще заспя права в кухнята. — Хайде — казах аз и го улових за ръката.

Той взе плетения шал с другата си ръка и ме последва по коридора — белоснежен великан в миниатюрно червено бельо.

Старата ми бърлога се е строила и достроявала години наред, но така и не е успяла да стане нещо повече от скромна фермерска къща. Вторият етаж е добавен в началото на века и се състои от две спални и просторен килер, но аз вече рядко се качвам горе. Не го използвам, защото пестя пари от електричество. Долу има две спални, разположени една срещу друга. По-малката беше моя, а по-просторната — на баба. След смъртта на баба се преместих в нейната спалня. Но скривалището на Бил се намираше в малката стая. Именно там заведох Ерик, светнах лампата и се уверих, че щорите и завесите са спуснати и покриват плътно всички възможни пролуки. После отворих вратата на килера, извадих навън оскъдното му съдържание и запретнах мокета, който покриваше капака към нишата. Отдолу имаше светлоустойчиво пространство, изградено от Бил преди месеци, за да може да спи у дома през деня или пък да го използва за скривалище, ако по някаква причина собственият му дом му се стореше недостатъчно безопасен. Бил обичаше да си има резервно убежище. Със сигурност имаше и други скривалища, за които не знаех. Ако аз бях вампир (опазил ме господ!), и аз щях да си имам.

Пропъдих от главата си всякакви мисли за Бил и показах на госта си (който впрочем не преливаше от възторг) как да затваря капака след себе си.

— Като се събудя, ще напъхам всички боклуци обратно, така че килерът ще си изглежда съвсем нормално — успокоих го аз и се усмихнах.

— Веднага ли трябва да вляза? — попита той.

Пресвети боже! Светът сякаш се въртеше в обратна посока — Ерик искаше позволение от мен.

— Не — отвърнах аз с привидна загриженост, макар че вече не ме интересуваше нищо друго, освен леглото ми. — Не е задължително. Просто влез вътре преди изгрев-слънце. Това вече е задължително. Нали си наясно, че не можеш да заспиш къде да е и да се събудиш на слънчева светлина?

Той се замисли за миг и кимна.

— Да, наясно съм с това. Мога ли да поостана при теб? В твоята стая?

О, господи, жален поглед на безпомощно кученце. От почти двуметров вампир с вид на древен викинг. Направо не вярвах на очите си. Нямах сили да се смея, но все пак се изкисках тихичко.

— Хайде — казах аз с натежал като краката ми език. Угасих осветлението, пресякох коридора, светнах лампата в моята стая — в жълто и бяло, чисто и топла — и отметнах завивките. Ерик, все тъй отчаян и самотен, се настани на табуретката в другия край на леглото, а през това време аз събух обувките и чорапите си, извадих пижама от чекмеджето на скрина и се оттеглих в банята. Десет минути по-късно излязох оттам с почистен грим и измити зъби, облечена в много стара и много мека фланелена пижама на сини цветчета. С раздърпани панделки и доста протрита около дъното, но много удобна за спане. Угасих лампата и чак тогава се сетих, че косата ми все още е прибрана в дежурната конска опашка, затова свалих ластика и разтърсих глава, за да разпусна косите си. Разкош! Вече и скалпът ми можеше да се наслади на почивката и аз блажено въздъхнах.