Шарлейн Харис: Мъртви за света

Но защо Ерик се държеше с мен като с непозната? Та ние с него се знаехме отдавна. В сложната си оплетена вампирска йерархия, която все още се мъчех да проумея, той се явяваше шеф на Бил, тъй като изпълняваше длъжността шериф на Окръг 5. Амбициозен вампир, който освен това изглеждаше великолепно и умееше да се целува така, че да накара кръвта ти да кипне, — макар че тези му достойнства едва ли имаха някакво значение в точно този момент. Сега имах очи само за щръкналите му резци и силните му ръце, готови да ме сграбчат. Ерик се намираше в режим на пълна бойна готовност, но изглеждаше точно толкова уплашен от мен, колкото и аз от него. В крайна сметка не се хвърли в атака, а остана на мястото си.

— Не мърдай, жено — предупреди ме той с дрезгав глас. Звучеше така, сякаш го мъчи тежка ангина.

— Какво правиш тук?

— Коя си ти?

— Ама какво ти става, мътните да те вземат? Много добре знаеш коя съм. Какво правиш тук без кола? — Ерик шофираше лъскав „Корвет“, който му пасваше идеално.

— Познаваш ли ме? Кой съм аз?

Това направо ме довърши. Съдейки по тона му, той изобщо не се шегуваше.

— Разбира се, че те познавам, Ерик — предпазливо изрекох аз. — Освен ако нямаш еднояйчен близнак. Нямаш, нали?

— Не знам — ръцете му се отпуснаха, резците му започнаха да се прибират, гърбът му се изпъна и вече не изглеждаше готов за скок. Усетих леко подобрение в атмосферата на неочакваната ни среща.

— Не знаеш дали имаш брат? — изумено попитах аз.

— Не. Не знам. Ерик ли се казвам?

Просто да го съжалиш.

— Бре! — не успях да измисля нищо по-умно. — Да, подвизаваш се под името Ерик Нортман. Какво правиш тук?

— И това не знам.

Това започваше да ми звучи като припев на песен.

— Сериозно? Нищо ли не помниш? — не можех да се отърва от усещането, че Ерик всеки момент ще се ухили до ушите и ще ми обясни всичко през смях, а после ще ме забърка в някаква история, след която… отново ще се озова в болницата, пребита от бой, въпреки новогодишното ми желание.

— Съвсем сериозно — той пристъпи една крачка към мен и при вида на голите му гърди ме побиха ледени тръпки. Освен това осъзнах (понеже вече не умирах от страх) колко отчаян изглеждаше Ерик. Никога досега не бях виждала такова изражение върху самоувереното му лице и това ме изпълни с необяснима тъга.

— Знаеш, че си вампир, нали?

— Да — изглеждаше изненадан от въпроса ми. — А ти не си.

— Не, аз съм човек и бих искала да съм сигурна, че няма да ме нараниш. Макар че, ако си имал такова намерение, досега да си го направил. Моля те, повярвай ми, дори да не помниш, с теб сме нещо като приятели.

— Няма да те нараня.

Сигурно стотици хора, а може би хиляди, са чували тези думи от него точно преди да ги захапе за гърлото. Успокояваше ме единствено фактът, че вампирите не изпитват нужда да убиват след първата година от приобщаването им. Глътка оттук, глътка оттам — и жаждата им за истинска кръв е утолена. А и в момента просто не можех да си представя, че това безпомощно същество е способно да ме разкъса на парчета с голи ръце.

Веднъж бях казала на Бил, че ако някой ден извънземните решат да завладеят Земята, най-разумно от тяхна страна би било да приемат облика на клепоухи зайчета.

— Хайде да влезем в колата, преди да си замръзнал — предложих аз и веднага ме връхлетя добре познатото дириш-си-белята усещане, просто не можех да постъпя другояче.

— Познавам те, така ли? — колебливо попита той, сякаш се страхуваше да се затвори в една кола със страховито същество като девойка, която е с трийсет сантиметра по-ниска от него, десетки килограми по-лека и няколко века по-млада.

— Да — припряно отвърнах аз. Вече губех търпение. Ядосвах се на себе си, защото продължавах да подозирам, че някой си прави шеги с мен, макар и да нямах представа защо. — Хайде, Ерик. Замръзвам вече, ти също — по принцип вампирите не усещат температурните разлики, но този тук изглеждаше напълно вкочанен. Мъртвите също могат да премръзнат, разбира се. За тях това не е смъртоносно — те могат да преживеят почти всичко, — но го понасят също толкова мъчително, колкото и живите хора. — Мили боже, Ерик! Ти си бос.

Улових го за ръката и той безропотно ми позволи да го отведа до колата. Настаних го на пътническата седалка, казах му да вдигне прозореца и седнах зад волана. В продължение на цяла минута Ерик внимателно изучаваше механизма на затваряне, но в крайна сметка успя да се справи със задачата.

Протегнах се към задната седалка, за да взема стария си шал, който държах там през зимата (за футболни мачове и прочее), и го увих около раменете на моя спътник. Не че той трепереше от студ, все пак беше вампир, но аз просто нямах сили да гледам голата му плът в този студ. После включих парното на пълна мощност — което за старата ми кола не е кой знае какво.