Шарлейн Харис - Мъртви на прага

За кой ли път чувах това? Наслушах се на подобни глупости по време на връзката ми с Бил Комптън.

— По-добре се върни при приятелчетата си, Дейв. Едва ли искаш майка ти да получи обаждане, че си бил убит при кръчмарско сбиване в щата Луизиана. Особено тук във вампирски бар, нали?

— Откъде знаеш как се казвам? — бавно попита тон.

— Има ли значение?

С ъгълчето на окото си видях Ерик да клати глава. Обикновено се справяше с натрапниците по доста по-груб начин.

Дейв внезапно омекна.

— Как разбра кой съм? — спокойно попита той.

— Имам рентгеново зрение — важно казах аз. — Прочетох данните от шофьорската книжка в панталоните ти.

Той се ухили.

— Ей, а нещо друго видя ли в панталоните ми?

Усмихнах му се в отговор.

— Голям късметлия си, Дейв — отвърнах аз, без да уточнявам защо. — Всъщност съм тук, за да говоря по работа с този мъж, така че би ли ни извинил…

— Да, разбира се. Съжалявам…

— Няма проблем — уверих го аз. Той се върна при приятелите си с наперена походка. Със сигурност щеше да им представи доста поукрасен вариант на разговора ни.

Макар всички в бара да се преструваха, че не са наблюдавали инцидента, който имаше потенциала да прерасне в сочна агресия, те бързичко се разпръснаха и си намериха друга работа, когато Ерик помете с поглед околните маси.

— Беше започнала да казваш нещо, преди да ни прекъснат така грубо — подхвана той. Без да съм поръчвала, една сервитьорка се появи до мен, сервира ми ново питие и отнесе празната ми чаша. В компанията на Ерик всички получаваха първокласно обслужване.

— Да. Сам не е единственото свръхсъщество, простреляно в Бон Томпс напоследък. Калвин Норис получи куршум в гърдите преди няколко дни. Той обикновено се превръща в пума. Преди него от същата съдба бе сполетяна и деветнайсетгодишната Хедър Кинман. Също свръхсъщество. Лисица.

— Все още не разбирам къде е интересната част — каза Ерик.

— Ерик, Хедър е мъртва.

Той продължаваше да ме гледа в недоумение.

Стиснах зъби, за да потисна желанието си да му разкажа колко свястно момиче е била Хедър Кинман: след дипломирането си от гимназията започнала работа като служител в склад за канцеларски материали. Била застреляна, докато пиела млечен шейк в „Соник“. Днес в криминалната лаборатория щяха да сравняват куршумите, простреляли Сам, Хедър и Калвин. Нещо ми подсказваше, че щяха да са еднакви.

— Опитвам се да ти обясня защо Сам не иска да моли за тази услуга върколаци или други свръхсъщества с двойствена природа — процедих през зъби аз. — Той смята, че това би ги поставило в опасност. А просто не можем да намерим човек от местните, който да притежава нужната квалификация. Затова ме помоли да дойда при теб.

— Суки, когато живях в къщата ти…

Изпъшках.

— О, Ерик, престани , моля те…

Ерик не можеше да си спомни нищо от прокълнатия период, когато живя под покрива ми, и това не му даваше мира.

— Някой ден ще си спомня — с почти гробовен глас каза той.

А ако това се случеше, той нямаше да си спомни само секса.

Щеше да си припомни и жената, която ни дебнеше в кухнята ми с пистолет в ръка. Щеше да се сети, че е спасил живота ми, поемайки предназначения за мен куршум. Щеше да си спомни, че съм я застреляла. Щеше да си спомни къде бе заровил трупа.

И щеше да осъзнае, че притежава вечна власт над мен.

Може би щеше да си спомни, че се бе унижил дотолкова, та да ми предложи да зареже целия си бизнес и да се премести да живее при мен.

Спомените за секса и осъзнаването на властта му над мен щяха да му доставят огромно удоволствие. Но някак не ми се вярваше, че щеше да е доволен от последното си предложение.

— Да — казах аз и сведох поглед към ръцете си. — Някой ден ще си спомниш, предполагам. — От радиото се носеше стара песен на Боб Зегер, „Нощта се движи“. Забелязах, че Пам се поклаща отнесено в някакъв неин си танц. Силното й, гъвкаво тяло се извиваше и усукваше по абсурден за човешките тела начин.

Бих искала да я видя как танцува на жива вампирска музика. Трябва да чуете вампирска музикална група. Подобно преживяване не се забравя никога. Свирят най-често в Ню Орлиънс и Сан Франциско, а понякога в Савана или Маями. Но докато излизах с Бил, той ме заведе да чуя групата „Ренфийлдс Мастърс“, която изнесе концерт във „Вамптазия“ и на другия ден продължи по пътя си на юг към Ню Орлиънс. Основният вокал на вампирската банда плака с истински кървави сълзи, докато пееше тъжна балада.