Шарлейн Харис - Мъртви на прага

— Защо не си сложиш папагал на рамото? — казах.

— Триста дяволи! Скъпа госпожице, не за пръв път ми предлагат това. — Имаше чудесен, плътен баритон. — Но според изискванията на здравното министерство в увеселителните заведения е забранено да се държат птици извън клетка. — Той ми се поклони дълбоко, доколкото позволяваше тясното пространство зад бара. — Ще ме удостоите ли с честта да науча името ви и да ви предложа питие?

Не се стърпях и се усмихнах.

— Разбира се, сър. Аз съм Суки Стакхаус. — Той веднага усети полъха на различното у мен. Вампирите почти винаги го долавят. Живите мъртъвци обикновено ме забелязват, за разлика от хората. Има някаква ирония в това, че не мога да чета мислите на съществата, които ценят моите телепатични способности, а хората предпочитат да ме смятат за психично болна, отколкото за природно надарена.

Жената, която седеше на стола до мен (с надхвърлен лимит по кредитните карти и син със Синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието), нададе ухо и се заслуша в разговора ни. Ревнуваше, тъй като от трийсет минути всячески се опитваше да привлече вниманието на бармана. Огледа ме добре, опитвайки се да разбере кое точно е накарало вампира да ме заговори. Видяното изобщо не я впечатли.

— Очарован съм да се запозная с вас, светла девице — нежно каза вампирът, а аз се ухилих. Е, поне съм светла, в русо-синеокия смисъл. Очите му ме изпиваха; естествено, ако работиш в бар и си жена, свикваш с това. Поне не ме гледаше похотливо; а ако работиш в бар и си жена, повярвайте ми, лесно можеш да различиш възхищението от чукането с поглед.

— Главата си залагам, че не е никаква девица — каза жената до мен.

Права беше, но това изобщо не й влизаше в работата.

— Трябва да се държите учтиво с другите клиенти — каза й вампирът с умалена версия на досегашната си усмивка. Резците му леко щръкнаха и аз забелязах, че имаше криви (макар и съвършено бели) зъби. Американските стандарти за равната зъбна подредба господстват съвсем отскоро.

— Никой не може да ми казва как да се държа — озъби се жената. Непознатата се гневеше, защото вечерта не протичаше според очакванията й. Тя се бе надявала, че лесно ще привлече някой вампир и че всеки вампир би се почувствал късметлия да я има. Беше планирала да позволи на някой от тях да я ухапе по врата, ако в замяна той просто уреди неплатените сметки по кредитната й карта.

Жената надценяваше себе си и подценяваше вампирите.

— Извинете, госпожо, но докато сте във „Вамптазия“, имам пълното право да ви казвам как да се държите — отвърна барманът.

Тя се сниши под втренчения му поглед като хипнотизирана.

— Моето име — рече той, след като отново насочи вниманието си към мен, — е Чарлз Туайнинг.

— Приятно ми е — казах.

— Питие?

— Да, моля. Джинджифилова лимонада. — След срещата с Ерик трябваше да шофирам обратно до Бон Томпс.

Той вдигна високо извитите си вежди, но ми наля питието и го сервира върху салфетка пред мен. Платих му и пуснах тлъст бакшиш в буркана. Върху малката бяла салфетка бяха нарисувани черни вампирски резци, а от десния се стичаше червена капка — специално изработени салфетки за вампирския бар. В противоположния ъгъл имаше яркочервен надпис „Вамптазия“, щампован в същия шрифт като табелата над входа. Чудничко. Зад витрина до бара бяха изложени тениски и чаши за продан, декорирани със същото лого. Отдолу пишеше: „Вамптазия — барът, който хапе“! През последните няколко месеца търговските начинания на Ерик бележеха страхотни успехи.

Докато търпеливо изчаквах реда си за вниманието на Ерик, наблюдавах работата на Чарлз Туайнинг. Той беше любезен с всички, сервираше питиетата бързо и нито веднъж не се ядоса за каквото и да било. Методът му на работа ми харесваше повече от този на Чоу, предишния барман, който винаги караше клиентите да се чувстват така, сякаш той им правеше услуга, че изобщо благоволяваше да им сервира напитки. Дългата Сянка, барманът преди Чоу, се заглеждаше твърде много по клиентките, а това предизвикваше големи кавги в заведението.

Потънала в собствените си мисли, изобщо не забелязах приближаването на Чарлз Туайнинг.

— Госпожице Стакхаус, мога ли да споделя колко прекрасно изглеждате тази вечер? — каза той и аз сепнато го погледнах.

— Благодаря ви, господин Туайнинг — веднага влязох в тона му аз. Погледът на едноокия Чарлз веднага ми даде да разбера, че той е първокласен лъжец, и аз изобщо не му повярвах. (Доверявам се на интуицията си, макар че от последното ми приемане на вампирска кръв бяха минали повече от два месеца и от ефекта й нямаше и следа. Вече отново се намирах в обичайното си човешко състояние. Ей, не съм наркоманка, просто попаднах в критична ситуация и имах нужда от допълнителна физическа сила.)