Шарлейн Харис - Мъртви на прага

И не само че се намирах в обичайното физическо състояние за здрава жена на двайсет (и няколко), но и на външен вид си изглеждах постарому, без допълнителното разхубавяване от вампирската кръв. Не бях наконтена — тъй като не исках Ерик да си въобразява, че се контя специално за него, — но и не исках да изглеждам като повлекана, затова се бях облякла в джинси с ниска талия и мъхест бял пуловер с дълъг ръкав и лодка деколте, който стигаше точно до талията ми, така че когато се движех, изпод него се показваше и част от голото ми коремче. А благодарение на солариума във видеотеката това коремче не беше бяло като на риба.

— Моля ви, светла девице, наричайте ме Чарлз — каза барманът и притисна ръка до сърцето си.

Избухнах в смях въпреки умората си. Театралността на жеста му изобщо не пострада от факта, че сърцето му не биеше.

— Разбира се — любезно казах аз. — Но само ако и ти ме наричаш Суки.

Той завъртя очи нагоре, все едно вълнението му е дошло твърде много, и аз отново се разсмях. Тогава Пам ме потупа по рамото.

— Ако успееш да се откъснеш от новия си приятел, Ерик ще те приеме.

Кимнах на Чарлз, слязох от стола и тръгнах след Пам. За моя изненада, тя не ме поведе към офиса на Ерик, а към едно от сепаретата в заведението. Явно тази вечер Ерик дежуреше в бара. Всички вампири от Шривпорт бяха длъжни да се мотаят във „Вамптазия“ по няколко часа седмично, за да привличат туристи; един вампирски бар без истински вампири е обречен на разорение. Ерик даваше добър пример на подчинените си, като редовно излизаше от кабинета си и се смесваше с клиентите.

Обикновено шерифът на Окръг 5 седеше в центъра на залата, но тази вечер се намираше в ъгловото сепаре и зорко ме наблюдаваше, докато крачех към него. Погледът му поглъщаше тесните ми джинси, плоския ми корем и мъхестия бял пуловер, препълнен с пищните ми природни дадености. Трябваше да си облека по-неугледни дрехи. (Повярвайте ми, гардеробът ми е претъпкан с такива.) Не трябваше да обличам аленочервеното палто, което ми е подарък от Ерик. Трябваше да се постарая да не изглеждам съблазнително, а се оказа — признавам, — че точно това е била целта ми. Почувствах се уязвима.

Ерик се измъкна от сепарето и се изправи пред мен в целия си внушителен ръст — над метър и деветдесет. Русата му грива се диплеше на вълни по широките му рамене, а сините му очи блестяха на фона на снежнобялото му лице.

Ерик има изразителни черти, високи скули и квадратна челюст. Изглежда като разюздан викинг, който може да плячкоса цяло село за нула време. И точно такъв е бил.

Вампирите не се здрависват, освен при извънредни обстоятелства, така че не очаквах какъвто и да било поздрав от него. Но той се наведе и ме целуна по бузата, и то не как да е, а бавно и лениво, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо против да ме съблазни.

Изобщо не осъзнаваше, че вече е целувал почти всеки сантиметър от Суки Стакхаус. Да кажем, че двамата бяхме постигнали максималната физическа близост, възможна между мъж и жена.

Ерик просто не си спомняше нищо, а аз исках нещата да си останат такива. Е, не че го исках , но разумът ми крещеше, че би било най-добре, ако нашето малко приключение остане завинаги извън паметта на Ерик.

— Какъв симпатичен лак за нокти — каза Ерик и се усмихна. Говореше с лек акцент. Естествено, английският не е първият чужд език, който му се е наложило да научи. По-скоро двайсет и петият.

Опитах се да сдържа усмивката си, но комплиментът му ми хареса. Ерик винаги забелязваше и най-дребната промяна във външния ми вид, шапка му свалям за това. Едва отскоро поддържам ноктите си дълги и днес ги бях лакирала в прекрасно аленочервено, за да са в тон с палтото.

— Благодаря — измърморих. — Как си?

— Отлично. — Ерик вдигна русата си вежда и ме погледна изненадано. Вампирите нямат проблеми със здравето. Той махна с ръка към сепарето и аз се шмугнах вътре.

— Имаше ли някакви проблеми с поемането на юздите? — уточних аз.

Няколко седмици по-рано една вещица бе изтрила паметта на Ерик. Трябваха му няколко дни, за да се справи с амнезията. През това време Пам го паркира при мен, за да го скрие от погледа на въпросната вещица. И похотта си каза думата. Много пъти.

— То е като с карането на велосипед, не се забравя — отвърна Ерик и аз си наложих да се съсредоточа. (Макар че се зачудих кога точно е бил създаден велосипедът и дали Ерик имаше нещо общо с това.)

— Получих обаждане от създателя на Дългата Сянка, американски индианец на име Горещ Дъжд. Сигурен съм, че помниш Дългата Сянка.